Това е история нова и огромна като току-що закупен огромен джип, какъвто никога няма да имам. Това е история за автостоп, за минало и сегашно време, за хора и пътища, за цветя и думи...

Пътували момче и момиче на стоп – толкова млади, че през далечната 1989-а били едва на по две-три годинки и въобще не им пукало за България, Вселената и всичко останало. Носели си едно цвете – грижливо увито в мокър памук и хартия коренче, което да си засадят в новата квартира и да заживеят усмихнато тримата – цвете и двама много млади. Пътували влюбено и щастливо отнякъде си за София и, както е редно, махали усмихнато на всяка преминаваща кола. Спрял голям лъскав джип с голям лъскав шофьор, качил ги и, както е редно, взел да ги употребява за слушатели.

Разказал им за себе си – започнал с младите си години, в които преживявал като „мутра”, защото такива бяха времената тогава, за многото пари, коли и жени, които развалят човека, за босовете и техните принципни позиции. Имало страшна част, имало смешна, имало и последствия - седем години затвор... Във втората част от разказа преобладавал затворът, грозните затворнически татуировки, липсата на късмет и отвратителният живот, гадните адвокати и корумпираната съдебна система...

Момчето и момичето слушали и се чудели дали не е време да слязат и да хванат друга кола. В съзнанието им взели да се навъртат внезапни изчезвания, необясними самоубийства и неразгадани убийства, плачещи майки и мълчащи приятели... Разбира се, знаели, макар и не от личен опит, какво е „мутра”.  От друга страна, шофьорът си гледал пътя, усмихвал се дружелюбно, движели се бързо и удобно и много им се искало да се приберат в новата си квартира... Понеже били млади, нови и влюбени, си казали: „Хайде бе, в кой век живеем, та ще се страхуваме от „мутри”?! То и баба разправяше за някаква Яга...”.

Така стигнали до третата част на биографичния разказ, в който се оказало, че след многото пари, след годините затвор и разчистването на босовете на горката „мутра” не й е останало нищо. Хората  (дори и съседите) избягвали да го гледат в очите, жените (дори и съвсем непознатите) някак завъртали разговорите около коли, пари и апартаменти, никой (дори и приятелите) не се интересувал от неговата си, вътрешна тишина... Изобщо, кофти.

Понеже били млади, нови и влюбени, момчето и момичето съпричаствали. От чисто човешка гледна точка, с един такъв младежки алтруизъм, им дожаляло за човека. Тогава съвсем ненадейно той попитал какво е това цвете, което носят и непрекъснато си предават един на друг. И те разказали – как си носят цветето, за да си го засадят в новата квартира, в която още нямат мебели, но пък си имат цвете, как ще се редуват да го поливат и завъртат към светлината, как цветята поемат настроенията на стопаните си и редуцират стреса, освен че пречистват въздуха... И логично или не, или понеже били млади и влюбени, в един глас попитали: „Искаш ли цвете?”.

Странно е, че попитали това, защото въпреки дългия биографичен разказ „мутрата” никога не бил споменавал, че обича цветя. Някак си, може би от съчувствие към неговата самотност, те поискали да му подарят частица от своето щастие, а цветето се оказало единственото налично решение... С една дума, когато пристигнали в София, те тържествено и единодушно му връчили увитото в мокър памук и хартия коренче, с подробни наставления как да се грижи за него, за да не страда цветето...

И, още по-странно, очите на „мутрата” се напълнили със сълзи. Предложил да плати за коренчето, но младежите, разбира се, отказали. Той внимателно взел цветето в огромните си нашарени с татуировки ръце и нежно го положил на седалката до себе си. Идело му да прегърне момчето, а после и момичето, а после и цветето... но само благодарил. Благодарил два пъти, даже три пъти, обещал, че ще се грижи както не се е грижил за нищо на тоя свят, и отпътувал нанякъде с големия си лъскав автомобил.

А момчето и момичето се прибрали пеша в квартирата си, светнали лампата, огледали голата си, щастлива и нова стая под наем и решили да отглеждат рибки – мълчаливи, златни и с неизвестно минало...