2 октомври няма да реши партийния ступор, затова изход трябва да се мисли отсега

Една голяма тайна съпровожда близкото политическо бъдеще на България. Известна е на част от политиците и наблюдателите, обаче те не я съобщават на хората. Тайната е, че настоящото кофти положение ще бъде сменено от още по-кофти – независимо от резултата на 2 октомври, пише СЕГА

Следизборното бъдеще е свързано или с грандиозно измамна спрямо избирателите управленска коалиция, много по-противоречива и крехка от досегашната, или веднага кабинет(и) на Румен Радев. Трета опция няма. Това неминуемо ще доведе до още повече разочарование, ступор, безнадеждност. Не е сигурно всички ли политици го разбират, тъй като повечето не стъпват по земята. Сигурно е обаче, че осъзнаващите нямат интерес да съобщават истината. Тя не е целесъобразна. Целесъобразността в момента изисква

българите да бъдат надъхвани с чудеса,

за да идат пред урните. А и въобще да хранят надежда, защото без нея не се живее.

Нека видим каква е междупартийната разстановка. Фактите са известни, предвидими, обаче общественият дебат ги пропуска, вкарвайки всички ни в люлката на дребнотемието:

Управление може да се формира единствено след коалиция. За да бъде от що-годе приемливи партньори, следва да е широка. Може и тясна, но само събирайки недопустими спрямо предизборните обещания участници. Единият полюс – ПП, казва, че целта е да управлява с ДБ и БСП. Вместо досегашния четворен съюз – троен.

Но няма случай в българската история,

в който коалиционно управление след нови избори да постига парламентарно мнозинство, като в същото време свива състава си от 4 на 3 партии. Властта изхабява, омаломощава електорално. По тази причина е точно обратното: за да се задържи една конфигурация, тя следва да се разшири или поне да се обнови. Така коалицията на НДСВ и ДПС се превърна в тройна с БСП; така и постепенно ГЕРБ увеличаваше партньорите или ги заменяше, след като някои отпадаха от парламента. Всичко това са христоматийни постановки. И когато днес Кирил Петков разправя, че ще управлява с ДБ и БСП, това е лъжа. То е и

(само)обида за всички, които без възражения го слушат

ПП, ДБ и БСП имаха 109 депутати в стария парламент; неимоверна глупост е въобще да се помисли, че могат да станат 121 в новия.

Така за ПП управленските опции преминават през ГЕРБ, ДПС, "Възраждане" или отхвърлената през последните месеци ИТН. Но всяко едно взаимодействие с първите три и почти всяко с ИТН биха получили щампата "предателството на века". Това би било по-абсурдна от досегашната коалиция. И да се формира някак, ще е нетрайна. Разбира се, повлияна от социолозите, ПП може да се надява формацията на Стефан Янев също да влезе в НС. И макар проруска, да послужи за "исторически компромис". Но каквото и да направи, както ПП може да управлява единствено след обвързване с още по-голям дявол. Резултатът е предизвестен. Същото важи за ДБ и БСП.

При другия полюс – ГЕРБ, нещата са същите по различен начин. Тя не рискува да бъде обвинена в предателство. Дори достлук с ДПС биха простили избирателите й. Но ГЕРБ е изолирана от другите партии. Анатемосана,

отношението към нея е като прокажена

Докато Бойко Борисов е начело, дори ДПС не ще с нея. По-важното е, че и без Борисов коалиционните перспективи пред ГЕРБ са мижави. Мандатите само с ДПС няма да стигнат 121. Съюз с ГЕРБ на всеки друг играч би било гигантска негова лъжа спрямо избирателите му. Такова е положението и спрямо "Възраждане", която иначе мечтае да управлява сама.

Накратко: досегашната управляваща коалиция, да я наречем "трън", може да бъде сменена единствено от коалиция "глог"; глог би била с минимално обществено доверие и обречен хоризонт; ще остане ли властта директно при Радев, или все пак временно ще поникне някакъв глог – ей това ще е основният въпрос след 2 октомври. Друга опция няма.

Затова в момента е абсурдно, че политическият дебат е съсредоточен върху танци, песни, мечти за победи и заклинания. Пагубна инерция... Най-после следва да се проумее, че независимо от резултата след 2 октомври ситуацията ще е все така безизходна.

България ще е в още по-голям ступор

Затова темата трябва да бъде търсене на изход – как да се сформират съюзи, носещи парламентарно управление извън спиралата от непрекъснати избори. Важната е нивата "догодина до амина" – какво да бъде посято отсега, за да се върне България към нормалността. Най-фрапиращо е, че желание за тази огромна тема липсва дори в т.нар. градска десница, позиционирана като интелектуален авангард. Тя е най-големият враг на Радев, обаче фантазира триумфи с действие изваждане (всички губят на вота, печели само тя, за да управлява непорочно). Не проумява, че изваждането носи ползи единствено на президента. За да отпаднат правителствата му, е нужно действие събиране. Трябва да се очертаят

разумни и обсъдени с електоратите компромиси –

за период доста отвъд предстоящите избори, без детинското схващане за постижим идеален свят. Ама не можело с тоз, нямало как с оня... Като не може, ще получите още от Радев – такава е обективната реалност извън агиткаджийството.

Впрочем, президентската институция е превърната в първостепенен властови фактор както никога. А ако не се намери изход, причиненият от партиите блокаж рискува да възпроизвежда ситуацията. Не само избирателите ще бъдат обречени на служебни правителства независимо от пуснатата бюлетина. Но и самите партии стават силно зависими от държавния глава. Ако те все някак съставят правителство, то ще е с наколенки спрямо президента, щом работата е крехка и предстои негово, което да го ревизира. Това са трън и глог на квадрат – принципна щета за една парламентарна държава независимо как точно се казва президентът.

Защо се стигна дотук няма смисъл да се търсят виновници. От една страна, политиците ни са скорозрейни, но такова е цялото ни общество, те няма как да са различни. От друга, от много отдавна за България се прогнозира италианско раздробяване на политическото пространство; животът при него е точно такъв. Важното е да се търси изход. Добре е да се знае обаче, че идеи за ограничаване на президентските правомощия са еднакви по глупост с (полу)президентска република. Поправки в една дефектна парламентарна република се постигат най-добре с промяна в мисленето и поведението на самите партии.