Има някаква интересна ирония в това Холивуд да разказва собствената ни история и да я съпреживяваме, 33 години след събитията, чрез неговите културни кодове. Досещате се, че става дума за сериала на HBO "Чернобил" - рекордьор по рейтинг в новата история на телевизията и предизвикал ядрен взрив от емоции и коментари. Говорим за същия онзи Холивуд, на който се подиграваме с леко снизхождение, когато чете - като дявола евангелието - гръцката митология или пък европейската литературна класика с "благородната" цел да ги доведе до масите. 

Това показва няколко неща. Няма спор за първото - че катастрофичното събитие от 26 април 1986 г. е вече обрасло с всевъзможни митове, страсти и пристрастия, макар всички да сме по-малко или повече очевидци ако не на инцидента, то на последиците му. Второто е, че престъпното мълчание, с което бе обвита аварията в края на развития социализъм (а отчасти и до днес) води до отчаяна нужда от ясен наратив, с който да ни бъде обяснено какво, аджеба, стана в Чернобил и какви още трикраки пилета можем да очакваме в дългосрочен план. С тази задача се е заел възможно най-изненадващият човек - сценаристът на комедията "Последният ергенски запой". Трагедията се повтаря като фарс? За разлика от "Смъртта на Сталин" тук е избран сериозен драматичен подход с елементи на хорър, пише Анита Димитрова за Вестник СЕГА. 

Третото е по-скоро напомняне, че ядреният полуразпад продължава със столетия, отколкото новина - проектът АЕЦ "Белене" тъй и не е замразен, а Студената война очевидно продължава поне на културния фронт. Само вижте официалната реакция на Кремъл спрямо филма, да не говорим за яростните и идеологически подплатени дискусии в социалните медии. 

Струва ми се съществено да напомним, че "Чернобил" на HBO не е документалистика, както може би го приемат някои. Той е измислено авторско произведение, което изкривява и моделира фактите в интерес на своите художествени цели, свободно базирайки се на реално съществували персонажи и детайли (сред източниците, които ползва, са официални документи, както и "Чернобилска молитва" на нобелистката Светлана Алексиевич). Но когато фактите са ти представяни толкова апокрифно, оскъдно и лъжовно, дори един холивудски сценарий може да бъде припознат като така жадуваната истина. Особено ако филмът е добър. 

А "Чернобил" е извънредно добър и професионално пипнат.

Не че е нещо новаторско по отношение на актьорска игра, представяне на сюжета или естетиката - както отбелязват критиците му, изпълнителите на главните роли дори не са си направили труда да имитират руски акцент. Сериалът на режисьора Йохан Ренк следва дословно правилата на своя жанр, произвел редица въздействащи филми за близкото минало. Той работи с кинематографично внимание към детайла и мизансцена (нещо не толкова характерно за тв продукциите и до днес, въпреки все по-нарастващите им бюджети), отнася се почтително с героите си, без да героизира и осъжда прекалено, и разчита на сурово, реалистично изображение на ужаса. Всичко това обяснява защо високи оценки на "Чернобил" дават не само зрителите в Източна Европа. То може да ни е донякъде чудно - "ама те, западняците, какво разбират?" - също както "Оскар"-а на Флориан Хенкел фон Донерсмарк за ЩАЗИ драмата "Животът на другите" или наградите в Кан за балканските феерии на Кустурица. Но такава е природата на изкуството, да въздейства независимо от биография и локална чувствителност. 

По-важен е другият симптом - защо не можем да се изправим срещу собствените си демони, ами чакаме големият бял брат да свърши тази работа вместо нас? Защо не се заснеме подобен филм на мястото на трагедията? Един от уроците на сериала очевидно е, че нямаме смелост да си спомняме или да се ровим в миналото с достатъчна страст и постоянство - също тъй, както ровим плахо и на парче в досиетата вече три десетилетия. Дори когато някой се осмели, той остава в сянка до официалното си признание - "Чернобилска молитва" например излиза през 1997 г., но става масово четена и популярна и на изток, и на запад едва преди 3 години, след Нобеловата награда на Алексиевич. 

Реакциите на публиката ясно демонстрират, че около темата "Чернобил" и досега витаят множество табута. Ако сте били на 10, яли сте радиоактивни марули и имате днес Хашимото, за вас навярно аварията е страшна приказка, за която сте чували от възрастните най-страховити, странни и противоречиви неща. Един атомен Торбалан, който все идва и идва да вземе здравето на няколко поколения жертви на дезинформацията. То и какви факти и доказателства да очакваш в страна, където част от хроникьорите на чернобилските лъжи още шестват из централните ежедневници?

"Каква е цената на лъжите? Не е, че ще им повярваме. Истинската опасност е, че ако чуем достатъчно лъжи, ще престанем да разпознаваме истината." Това е част от монолога на ядрения физик Легасов (в ролята Джаред Харис) в откриващата сцена на сериала. Това е и хамлетовият въпрос на "Чернобил", който има повече и по-дълбоки измерения от ефектно документиране на един зловещ инцидент - дали в свят на пропаганда, фалшиви новини и "алтернативни факти" можем да съхраним сетивата си за истината.