Моделът на връзкарството води дотам, че в криза като сегашната умрат ли ти връзките, има опасност да умреш и ти, казва антропологът Харалан Александров в интервю пред  24 часа.

Ваш е коментарът, г-н Александров, че за разлика от други народи по света, българите преодоляват кризи, като се цепят и разделят. Каква роля ще изиграе 3-седмичният локдаун в този процес?

- Нека уточня - ние реагираме на кризите, като се разделяме на фракции, но това още не означава, че успяваме да ги преодолеем. Предстои да разберем дали разделението ще ни помогне да се справим с тази криза, или ще ни попречи. Това, което се случва в момента, е нещо като тест за нашия колективен имунитет срещу социален разпад в условия на бедствие - можем ли да се справим като общество с епидемията и нейните последици: икономическа, социална, психологическа, а вероятно и политическа криза, които ще ни връхлетят. След като вълната от кризи отмине и започнем да се възстановяваме, ще си направим тест дали сме рaзвили антитела, тоест дали сме научили нещо и сме го интегрирали в практиката на живота. Тази верижна криза e огромно предизвикателство не само за нас, но за всички общества по света и те се справят с нея по различен начин, защото имат различна култура и традиции.

- Какво е различното при нас?

- Моделът за справяне, заложен в нашата фамилистка култура, е да търсим решения на проблемите по частен път, чрез връзки и познанства. Нашият социален капитал работи през неформални мрежи, а не през институции. Това обяснява как изобщо е възможно обществото да функционира при толкова ниско доверие в институциите. В момента са мобилизирани мрежите от здравни специалисти - всеки познава лекар, на когото има доверие, и се консултира с него, ако се разболее. Тече интензивна мрежова комуникация между джипита, фармацевти и специалисти - пулмолози, вирусолози, хематолози, кардиолози. В резултат в професионалните среди възникна споделено знание, което общопрактикуващите лекари и фармацевтите започнаха да прилагат все по-компетентно и това облекчава натиска върху претоварената здравна система. Проблемът е, че това е извънсистемно решение, което компенсира дефицитите на нереформираната система.

- Не е ли остатък от миналото?

- Разбира се, в епохата на комунистическата мизерия мрежите бяха основният начин да си осигуриш достъп до дефицитни стоки и услуги. Тогава се роди лютата клетва “да ти умрат връзките”. Жестоката истина е, че в така устроен свят, ако ти умрат връзките, има реална опасност да умреш и ти,особено при здравна криза като сегашната. Защото мрежите, колкото и да са ефективни, не са универсални - те обслужват само онези, които са включени в тях.

В нашата история има обаче и примери за общностна самоорганизация на много по-високо системно ниво - през Възраждането успяваме да изградим забележителна система за просвета през мрежа от училища и читалища, без да разчитаме на услугите на османското правителство.

- Мрежовият модел не е ли проблем на развитието?

- Проблемът на този модел е, че затруднява възникването на универсално доверие. Отношенията в мрежите се регулират на принципа на симетрично очакване за реципрочно поведение:

“направих ти услуги, значи и ти ще ми направиш”

Това прави мрежите предсказуеми и надеждни и хората избират да инвестират доверие в тях вместо в институциите. Аз продължавам да срещам хора, които са искрено изненадани, че са получили добро и професионално отношение от непознати служители в публични организации, например в общината или в болницата. Ние разчитаме и вярваме повече на “своите хора”, отколкото на държавната администрация и на политическото лидерство. Социалното доверие, което е спойката на всяко общество, се оказва приватизирано, уловено и затворено в неформалните мрежи.

- Укорим ли е този начин на справяне с трудности?

- Със сигурност е укорим от перспективата на изключените - те преживяват мрежовия модел като несправедлив и корумпиран, защото ги отхвърля. Неговите дефицити са особено видими в сферата на икономиката и администрацията - когато избираме да правим бизнес с приятели, саботираме пазара, а когато назначаваме на работа свои хора, рушим меритокрацията. Резултатът е, че не всички членове на обществото имат равен достъп до определени позиции и ресурси, те са достояние за връзкарите.

Мрежата няма как да е справедлива, защото по дефиниция привилегирова вътрешните хора. Очаква се институциите да бъдат справедливи, тоест да следват универсални правила, но всички знаем, че и те са оплетени във вездесъщите мрежи. На теория и пазарът е по-справедлив от мрежите, защото преследва печалба и автоматично възнаграждава по-добрите оферти. Но българите са убедени, че големият бизнес успех се постига чрез привилегирован достъп до публичен ресурс, а неолибералната мантра за справедливото пазарно съревнование е просто идеологическа легитимация на преуспелите.

- Това двойствено функциониране не поражда ли конфликт?

- Разбира се, и това е централният културен конфликт, с който се бори нашето общество. Ние осъждаме корупцията, но когато закъсаме, започваме да търсим телефоните на влиятелни познати, които да ни решат проблема. Познавам хора, които цяло лято енергично протестираха срещу корупцията в управлението, но като се изпоразболяха, моментално мобилизираха личните си мрежи, включително политически, за да получат най-доброто лечение, до което могат да се доберат. И тези мрежи проработиха безотказно. Не зная дали усещат конфликта и как се справят с него, сега не е време да ги питам, но като премине кризата, е важно въпросът да бъдат поставен. Крайно време е да решим дали искаме да сме модерно общество, тоест да следваме универсални правила, или предпочитаме да си останем връзкарско и клиентелистко общество и да караме както сме свикнали. И в двата случая трябва да платим цена - в единия трябва да се откажем от удобството да ползваме връзките си, а в другия трябва да се откажем от справедливостта и равнопоставеността. Но да живееш връзкарски и постоянно да се оплакваш от липсата на справедливост, е не просто лицемерно, а донякъде шизофренно. Това разкрачено състояние вреди на моралното и психично здраве на нацията, което е толкова важно в условия на продължаваща криза.

- Как обаче можем да решим този конфликт?

- По пътя на неговото осъзнаване, артикулиране и въвеждане в публичния дебат. Това не е конфликт, който може да бъде решен отвън, няма как Европейският съюз да ни наложим да си сменим ценностите и навиците. Не може да бъде решен и поединично, защото ако човек избере да бъде безкомпромисно порядъчен и се откаже да използва връзките си, ще се изпадне в губеща позиция. Необходимо е колективно усилие. Процесът ще е продължителен и ще премине през поколенческа промяна.

- А по пътя на избори?

- Моралните конфликти се решават по пътя на етичния избор, който всеки прави, когато е изправен пред морална дилема. Съществуват дилеми, които изискват колективно решение, и това ги превръща в политически. Всяко общество приоритизира някои политически дилеми и потулва други. В момента ние за пореден път се фокусираме върху дилемата за отношенията ни с Македония, но продължаваме да загърбваме дилемите около изключването на малцинствата - твърде либерални са за масовия вкус. Политическите избори обаче са различни от моралните. Те могат да насърчат или забавят процеса на културна промяна, но не и да го наложат безапелационно.

- Българските политически партии имат ли решение за този културен конфликт?

- Те не са го решили еднозначно дори за себе си. В най-влиятелните партии - ГЕРБ и БСП - модернизационните и клиентелистки тенденции съжителстват в постоянно напрежение, което оформя противоречивия им дневен ред и организационна култура. Конфликтът е особено изразен при ДПС - тя отстоява модерни, либерални възгледи, но е организирана като патриархална клиентела.

Най-силна модернизационна заявка в момента прави “Да,България”, която е нова партия и не влачи тежко наследство, но по ред причини остава маргинална. Виждате колко е сложно. Наивно е да очакваме от политическата класа да намери просто решение на дълбок културен конфликт, който ние като общество не успяваме - или отказваме - да решим.

- В разгара на тази криза очакванията към държавата нарастват, а разочарованието от политическата класа сякаш се засилва. Има ли риск от ескалация на напрежението?

- Проблемът не е напрежението между гражданите и властта, в определени граници то е здравословно. Проблемът е противопоставянето между различни групи в обществото. Кризата открои и изостри тези напрежения. Нашата способност за съчувствие и подкрепа към най-засегнатите се оказа доста ограничена. Когато някоя професионална група поиска подкрепа от държавата, на останалите им се зловиди: “Защо за тях има, а за нас няма?” Особено тревожни са зачестилите упреци към лекарите и учителите, които, видите ли, не били достатъчно жертвоготовни и се опитвали да дезертират от поста си. Вместо да подкрепим тези, които са на първа линия в битката, ние проектираме върху тях собствената си паника и ги обвиняваме в страхливост. Това е не само несправедливо, но и саморазрушително. Няма да коментирам онези, които отричат страданието и смъртта, демонстративно не спазват мерките и се държат като безсмъртни.

- Какъв е най-големият риск в тази ситуация?

- Най-големият риск е да се отдадем на разрушителните си бесове и да се нахвърлим един върху друг. Ако тръгнем по пътя на взаимните обвинения, скоро ще се озовем в ада. Учителите ще намразят учениците, защото разнасят вируси, a родителите ще намразят учителите, защото обучението на децата у дома им идва в повече. Болните ще намразят лекарите, защото не успяват да ги обгрижват достатъчно, а претоварените лекари ще намразят болните, защото са взискателни и безотговорни. Старите ще намразят младите, защото се държат безгрижно, а младите ще намразят старите, защото им развалят купона, и т.н. Всички вкупом ще намразим правителството, защото не успява да ни спаси от самите нас, и в крайна сметка ще се възцари тотална омраза, ще озвереем и ще се затрием.

- Как да се предпазим от омраза и озверяване?

- Като поставим под контрол нашите разрушителни, антисоциални нагони - паниката, завистта, омразата; и преоткрием социалните си добродетели - емпатията, солидарността, смелостта.

Дори когато живеят в морално объркано общество, в огромната си част хората не са социопати и съхраняват здраво етично ядро. Те безпогрешно различават доброто от злото, разрушителното от градивното - иначе просто не биха оцелели в толкова сложен свят. Когато идеологиите, авторитетите и социалните системи са в криза, се налага да се доверим на тази вътрешна морална интуиция, с която сме надарени от Бог или от природата, както предпочитате. Аз съм убеден, че тя няма да ни подведе и ще ни помогне да преминем и през това изпитание.

ВИЗИТКА

Харалан Александров е роден през 1967 г. в София

Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски"

Има защитена докторска степен по антропология в България и по организационни изследвания във Великобритания

Преподавател е в НБУ