ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ В ЕДИНСТВЕНО ЧИСЛО… не познавам президента Румен Радев… но като все още гражданин на тази Република изпитвам респект към ПРЕЗИДЕНТСКАТА ИНСТИТУЦИЯ, натоварена от бащите на Конституцията с най-важните за самочувствието на една нация отговорности…

и в този смисъл от днес, като все още гражданин на тази Република се гордея, че най-после – в цялата псевдоистория на злощастния български преход (уж към свобода, демокрация и национално достойнство) овластен с гласовете на народа пръв между равните българи личен представител на президентската институция изрече право куме в очи истината за днешната нещастна българска съдба…

това ми вдъхва надежда за реанимирането към живота на поставената в изкуствена кома – за да може да понася садистично причинените от самите нас, синове и дъщери, болки и страдания – Майка България…

преди повече от дузина години случайността ме срещна очи в очи с летеца полковник Румен Радев от авиобазата граф Игнатиево и останах впечатлен от размислите му относно дългът към Отечество, Род и Родина…

не останах изненадан от разговора си тогава с този пазител на небесата български летец, защото професионалното ми любопитство като разказвач на историйки, които не знам защо изисканата интелектуалност определя този странен занаят като писателствуване, това мое любопитство ме беше довело до заключението, че за разлика от много други обществени длъжности всеки овладял металната птица летец има свой собствен почерк на излитане и кацане в земната действителност без изобщо да му пука от наставленията на която и да е било диспечерска кула… но това беше много отдавна…

години по-късно, вървейки си по моя път седнах да пиша и публикувах роман-утопия „Президентът“, много преди още мейнстриймът на т.н. балгарски средства за масова информация с жаргонното определение „медии“ да ме информират, че щяло да има президенстки избори и някой си Румен Радев бил кандидат за височайшия пост…

не се позаинтереувах от случващото се, защото всичките дотогавашни оглавяващи родната ни Президентската институция псевдополитици ме бяха напълно обезверили в смисъла на нейното съществуване в обезсмисления откъм всякаква концептуалност български политически пейзаж…

а и Партията, която най-умело се възползва от появата на неочаквания претендент за поста „българин на българите“ допълнително охлади интереса ми към реалната надпревара за президенсткия пост…

тази Партия е исторически обременена с презумпцията да изяжда всички свои приятели и симпатизанти на една повече от вековна Велика социална идея, веднага щом се докопа до властта и начаса е ставало ясно, че властта за тази Партия е фройдистки нагон за самозадоволяване интересите на нейната също над стогодишна династично-родова партийна аристокрация за сметка на т.н. в учебниците „широки народни маси“…

правя уговорката, че в популистичното си мнение за тази Партия изключвам сегашната й напълно непозната за мен лидерка, с която не съм дишал един въздух дори през няколко кръстовища разстояния…

но тази засега все още първа дама на една Велика социална идея по нашенско ме респектира с очевадната си прилика с един исторически дамски персонаж от времето на гражданската война в Испания, повел народа испански срещу диктатора Франко и поддържащата го мракобесна догма на католицизма…

не познавам президента Румен Радев и изобщо не подозирам съществото на дослука му с присламчилата се към смелостта му да се кандидатира за президент Партия, но се възхищавам от мъжкото му, джентълменско отношение към „чуждата сред свои и своя сред чуждите“ лидерка на тази все още т.н. Партия претендираща за наследница на останали в историята знаменити знаменосци на онази утопична Велика социална идея…

не познавам президента Румен Радев, но от днес си възвръщам сетивата за драматургията на все по-нещастната ни нашенска действителност и произтичащата от това окаяна българска съдба, защото най-после в България се появи български политик, който в публичния си отчет пред народонаселението за лично стореното, обрисува безкомпромисно реалистично сюжета на трагикомичната вече по шекспировски почти пиеса „България“ и характеристиката на главните действащи лица в нея…

като един от все по-малкото оставащи все още в залата на „народния ни театър“ зрител ръкопляскам на смелостта на автора на този болезнено откровен драматургичен сюжет за действителността българска разписан с мъжко достойнство от Президента на все още имащата я на картата Република България…

и не на последно място, като автор на роман-утопия „Президентът“ съм напълно изненадан, че утопичната ми художестена фантасмагория се е сбъднала, въпреки, че литературният ми герой в нея никога не си е и помислял дори, че може да управлява самолет…

Димитър Недков