Димитър Светозаров Списарѐвски е български летец-изтребител, офицер, поручик (посмъртно: капитан – 1944, полковник – 2009), кавалер на ордена „За храброст“ (посмъртно). Родът му е от Кюстенджа. Загива при боен полет, след като сваля тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война.

Димитър Списаревски, наричан от другарите си Спайч, е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, тогава под румънска окупация, само 16 дни преди градът да бъде освободен от българската войска по време на Първата световна война. Баща му - офицерът от запаса Cветозар Списаревски и чичо му  – дипломатът Коста Списаревски са българи от Кюстенджа. Името на майка му е Елисавета. Димитър е потомък на котелски възрожденски род, чиито корени се знаят до първата половина на XVIII век. Мъжете от рода според съвременниците им са били красиви, горди, буйни и ученолюбиви хора, ето защо ги нарекли „аполоновци“. От „аполоновия род“ са Неофит Бозвели и съратникът на Раковски, „списовачът“ (откъдето идва името на фамилията им) Панайот Хаджидобрев, който е първият преводач от френски на Виктор Юго. Родът е дал на България генерали, академици, министри, музиканти, съдии, поети.

Другият чичо на летеца – също Димитър Списаревски е офицер и поет, кавалер на български и сръбски ордени за храброст. В самия край на Междусъюзническата война той е вероломно съсечен при Злетовска река докато е парламентьор при сърбите защото реагира остро на ругатните и хулите на бившите ни съюзници по адрес на България, които петнят офицерската му чест.

С Ньойския договор от 1919 г. Добрич заедно с цяла Добруджа отново са анексирани от Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация още през 1919 г. след една протестна публична проява на главата на семейството Списаревски са силово експулсирани от румънската власт и се местят в Лом на ул. „Ивайло“ №8, после в Белоградчик и накрая от 1932 г. живеят в София на ул. „Цар Аспарух“ № 57, когато бащата започва работа като финансов инспектор. Таткото поддържа бежанското семейство и възпитава сина си Димитър в непоколебим свободолюбив дух, мъжественост и горещо родолюбие .

В София Димитър Списаревски постъпва в и през 1934 г. завършва елитната Втора мъжка гимназия ”Цар Борис III” (днес 22-ро СОУ), където е знаменосец на училището, както е отбелязано в зрелостното му свидетелство. Мечтата му да стане летец се проявява още тогава. Като ученик в шести (днешния 9-ти) клас в кръжока по авиомоделизъм на гимназията заедно със свои другари построяват безмоторен самолет.

Димитър Списаревски тръгва по офицерския път на баща си и чичо си и постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова още преди да завърши първата година го откомандироват и е изпратен да служи като редник в Ямбол в 6-ти пехотен полк. За отлично поведение, след няколко месеца е произведен в кандидат-подофицер и по лично ходатайство на командира на полка правата му на юнкер са възстановени, върнат е в училището и го завършва през 1938 г. в 57 – ми „Средногорски“ випуск. Тогава е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. Назначен е за пръв път за летец през октомври 1936 г. През 1938 г. протупей юнкерите от целите два випуска 57–и и 58-и „Родопски“ са командировани за обучение като летци в Германия и Полша. От април 1938 г. до юли 1939 г. той се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен до Аугсбург. След това усъвършенства своето майсторство по висш пилотаж в авиационното училище в Шлайсхайм до Мюнхен и накрая през 1939 г. завършва с отличен успех най-престижната изтребителната школа във Вернойхен до Берлин.

След пристигането в България, от юли 1939 г. те са включени в състава на 2-ри изтребителен орляк, развит и преименуван в 6-ти изтребителен полк, базиран на летище Марно поле при Карлово, по-късно, в 3/6 изтребителен орляк. Списаревски е включен в състава на ято изтребители П3Л24 „Ястреб“ като командир на строево крило във 2-ри армейски въздушен полк, дислоциран близо до турската граница. Тук той остава до лятото на 1941 г. След това лети и с Авиа 534 „Доган“. После усвоява управлението на първите доставени в България германски изтребители Месершмит Bf 109Е, наричани в България ”Стрела“.

От края на март 1942 г. вече е старши инструктор в изтребително-щурмовата школа за висш пилотаж на Въздушния учебен полк в Долна Митрополия. През 1942 г. е назначен за командир на ято в изтребителен полк.

Наскоро след това опитният млад офицер Списаревски е назначен във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие като командир на 2-ра свързочна рота на летището, откъдето според тогавашните предвижданията на генералния щаб се очаква да е основното нападение срещу България и действат нелегални въоръжени комунистически групи. Там той сам пленява тежък американски бомбардировач и го заставя да се приземи на българското летище Скопие.

После е командирован отново в 6-ти изтребителен полк в летище Марно поле, където е ротен командир до август 1943 г.

Убеден патриот, ненавиждащ комунистическите и всякакви безродници, въпреки че като офицер от армията, той почти презира полицаите и заявява: “Аз не съм се учил да ходя по горите да гоня нелегалните. Аз съм се учил да бъда летец".

Не желае да участва в разпита на подофицера Аяров, при който цивилен следовател му нанася побой, заявявяйки на колегата си Павлов с присъщата си ярост: „Излизай, излизай, нямаме работа тук! Идиоти, шамари ще бият на български войник!“ Списаревски твърдо се включва в безкомпромисната борба срещу тях. След донесението на командира на 6-ти изтребителен полк полковник Вълков, съгласно „Правилника за реда за оказване на помощ на полицията от войската,“ той изпраща рота от полка, командвана лично от поручиците Димитър Списаревски и Виктор Евстатиев (Павлов), които да действат срещу антидържавните въоръжени изменнически елементи и на 26.05.1943 г. след упорито претърсване и прочистване на горите край Карлово те залавят един партизанин, раняват друг такъв и ликвидират подривната опасност в района.

През лятото на 1943 г. Списаревски е избран и командирован като офицер с още един български пилот, за да се запознае с тактиката на англо-американската авиация и начините на борба с нея. Изпратен е край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германската изтребителна ескадра при въздушните боеве над Канала.

След завръщането си в България за кратко е зачислен към летището в Карлово като ротен командир. Скоро след това е назначен и включен в състава на 3/6 орляк, стациониран на Летище „Божурище“ за отбраната на столицата, водещ бойни действия срещу американските бомбардировачи, които вече три пъти нападали София през ноември и декември.

Димитър расте висок, здрав и буен. Отличен гимнастик, плувец и футболист, занимава се с борба и бокс. От 1933 до 1935 г. е футболист на ПФК „Левски“ (София), за който играе в няколко приятелски срещи.

Въздушен бой на 20.12.1943 г.

На 20 декември 1943 г. на височина около 8000 метра групировка от 15-та въздушна армия на САЩ от 150 американски бомбардировачи „Либърейтър“ B-24 Liberator (Бе-24 „Освободител“) от 376-та тежка бомбардировъчна групировка (376th Bomb Group – Heavy), охранявани от 50 тежки двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning (Локхийд Пе-38 „Светкавица“) от 82-ра изтребителна група (82th Fighter Group), се насочва за поредната „терористична бомбардировка“ на София, както операциите красноречиво се наричат в английските военни планове.

Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Противникът е посрещнат от изтребители Bf-109, излетели от „Божурище“ и „Девоатин“, излетели от „Враждебна“. Българският орляк 3/6, имащ по списъчен състав 17 изтребителя Bf-109G-2, вдигайки се от летище Божурище има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк от Враждебна – 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатен D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Летците добре разбират, че с при съотношение 1:6 в полза на нападателите нямат шанс да разбият и унищожат противника, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета. Основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града.

Тази цел е постигната от българските летци изтребители. В този бой ПВО изстрелва 805 снаряда. В него загиват поручик Списаревски и подпоручик Георги Кюмюрджиев. Българите свалят 5 самолета – 2 бомбардировача и 3 изтребителя.

Бойният дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, свидетелства за битката:

„Либърейтърите“ идват към София откъм Панчерево в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6, имащ по списъчен състав 17 изтребителя Bf-109G-2, вдигайки се от летище „Божурище“ има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк – 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатен D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Летците предварително добре разбират, че с малочислените си сили нямат шанс да разбият и унищожат вражеската американска въздушна армада, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета, основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града. Тази цел е постигната от българските летци изтребители. При това нападение на американската авиация върху София са разрушени 113 сгради и е прекъснат релсовият път на околовръстната железопътна линия. Убити са 64 души, а други 93 са ранени.

Когато започват бомбардировките над София, всяка сутрин пилотът подпоручик Дереков излита със своята „Врана“ с окачени на крилата индикатори за измерване на температурата, влажността, налягането и други показатели, необходими за извършване на полетите. През 1942 г. той е награден с немски железен кръст за храброст за военни заслуги, а от ноември 1943 г. е на летище „Божурище“. При завръщането си от такъв един полет на 19.12.1943 г. вижда, че на неговата стоянка е Месершмит Bf-109 и при опит да се приземи отнася с крилото на „Враната“ си опашните кормила на Месершмита. Това е самолета на капитан Списаревски, който известен с буйния си нрав предизвиква юмручен бой и едва е удържан от саморазправа. До сутринта самолетът му е ремонтиран и на 20 декември 1943 г. капитан Димитър Списаревски излита за последния си полет.

Поручик Димитър Списаревски от 3/6 изтребителен орляк е един от пилотите на бойно дежурство на летище „Божурище“ с Месершмит Bf-109G-2, които на 20 декември 1943 г. трябва да пресрещнат нападащите „освободители“, преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна. Самолетът на Списаревски не успява да стартира веднага, затова той излита с резервна машина след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води.

Сам, с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя, се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, отървала се от българските изтребители и взела необезпокоявана курс към София. Той взема на прицел една машина, атакува устремно, без да се интересува от огъня на изтребителното ѝ прикритие, с непрестанен точен огън прострелва, поврежда тежко и подпалва този бомбардировач, но в ожесточената битка за по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница, а самолетът му е сериозно прострелян от бомбардировачите и охраняващите ги британски изтребители.

Българинът разбира, че жив няма да излезе от котела, в който се намира. Тогава, без колебание насочва изтребителя си и нанася унищожителен таранен удар на водещия формацията тежък американски бомбардировач. Бомбардировачът е разцепен и са разпада във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна.

Самолетът на Списаревски пада разбит върху височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито от спусналите се да спасяват летеца местни хора сред отломките. От другата страна на селото падат късовете на поразения четиримоторен бомбардировач, наблизо до единствения оцелял от него – картечарят подофицер Робърт Хенри Ренър, който местните също намират и отвеждат в кметството, където вместо очакваната от него враждебност той среща най-човешко добродушие и дори е нахранен от тях.

Вследствие на лютата съпротива врагът е отблъснат, принуден е да хвърли бомбите си в полето и да се оттегли.

Има различни свидетелства за тарана, но единствен близък очевидец е Лейтенант Джон Маклендън (американски пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43 – 2352, 97-а изтребителна ескадрила (97th Fighter Squadron)), който малко след това също е свален и пленен. Той дава може би най-точното описание и оценка на извършения от капитан Списаревски военен подвиг. Спасилият се в боя на 20 декември 1943 г. американски лейтенант, разказвайки за стореното от Списаревски, споделя:

„Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно … летящият като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към земята наша „летяща крепост“ и хвърляйки се с цяла мощност към друга се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб ударен от мълния...Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!"

Лейтенант Едуард Тинкър (пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43 – 2413, от 97-а изтребителна ескадрила), участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява:

„Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията.“

Подофицер Робърт Хенри Ренър (24 г, въздушен стрелец, единственият по чудо оцелял от екипажа на протаранения бомбардировач) разказва ужасен след тарана на българина:

„Настана истински ад. Ударът на вашите летци беше изключително лют.“

Димитър Списаревски, защитавайки населението на София, става първата българска жива торпила за свалянето на четиримоторен тежък бомбардировач.Признати са му три въздушни победи и е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища в Алеята на летците.

Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач, по-късно по време на своето лечение в болницата моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите лични медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига и родолюбието на нейния син.

Радио Лондон посвещава отделна емисия на този бой, от Токио искат подробности за въздушният таран и „торпилата на японците на Балканите“. Немците го изучават подробно и вземат мерки за усилване корпуса на изтребителите, за да прилагат и те тази тактика. Факт е, че пилотът на следващия български таран, изтребителят Неделчо Бончев, благополучно оцелява след като сваля така поредната летящата крепост.

Плененият Макландън ще си спомни: „Дълго време всяка нощ ми се привиждаше как българският изтребител връхлита върху нашия бомбардировач. Не, това не е камикадзе. Достатъчно ми е да знам, че е бил поручик и се е казвал Списаревски.“

Списаревски категорично не е и подвигът му няма общо със специално обучаваните за самоубийствени мисии японски и други „камикадзе“. Неговият подвиг е най-забележителен, защото той изобщо не тръгва в бой с предварителен план този му полет да бъде саможертва, а храбро и дълго се бие като нанася поражения на противника до последния си патрон и твърдо неспособен на отстъпление пред врага убедено се жертва, за да спаси от бомбите живота на сънародниците си. И тръгва с цялото си себеотрицание и патриотизъм на таран, едва когато разбира, че това остава последната възможност да предотврати целта на американския „Либерейтър“ да изсипе убийствения си товар върху мирното население на София.

Героизмът му сякаш е въплътен в доскорошната войнска клетва на българите „Заклевам се да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.“

Започналата на 18 октомври 1943 г. англо-американска въздушна офанзива на Балканите с бомбардировки над България в София, Скопие и Велес приключва след половин година тежки и разрушителни, наречени в собствените военни планове на съюзниците „терористични“ въздушни нападения, с последната голяма бомбардировка на София на 20 април 1944 г. Решението на правителството на Богдан Филов и Народното събрание да се обяви „символична война“ на съюзниците е използвано като удобен повод за това.

Срещу България са пратени над 2500 изтребителя и тежки бомбардировачи. Срещу тях в защита са около 80 български летци изтребители от София, Карлово, Скопие и Ниш и 30 немски изтребителни пилоти, базирани в София, плюс тези в Скопие и Ниш. Общо по време на операция ”Point Blank”(Прицел от упор) в рамките на англо-американската въздушна кампания „Приливна вълна“ (Tidal wave), целяща създаването на „бомбен килим“ в региона, обхващащ София, Скопие и нефтените полета около Плоещ, София е бомбардирана 11 пъти. Ударени са най-вече граждански обекти, като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХІ век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30.03.1944 г., изгарят 40 000 тома книги), Католическата Катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30.03.1944 г.), голямата Софийска синагога (тежко засегната, изгаря и уникалната и широко известна юдейска библиотека на общността, съхранявала безценната колекция от средновековни равинистични трудове), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център.

Бомбардирани са и още 18 големи български селища в тогавашните ни граници. Хвърлени са общо 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Една част от бомбите са с взривател със закъснител. Целта е да се постигне силно поразяващо действие, след като укрилите се в скривалищата излязат от тях на открито. Англо-американската авиация пуска бомби и във вид на играчки с цел да могат да поразяват и деца. Бомбардирани са общо 168 населени места. Загиват 4208 души и са тежко ранени 4744, 88% от които са мирни граждани – жени, деца и стари хора.

Общият брой вражески полети, осъществени над наша територия през годините 1943 – 1944, е над 23 000. Хвърлените при бомбардировките 4350 тона взривове с експлозивни и запалителни бомби разрушават само в София 12 657 сгради, тежко увредени или опожарени са огромен брой други. Нанесените материални щети възлизат на стойност над 24 милиарда тогавашни щатски долара.

В защитата на Родината загиват 22-ма български летци, съюзните немските пилоти също дават жертви. Губим 27 български самолета срещу 185 американски и английски самолета свалени над България, а още по-голям брой чужди машини са тежко повредени. Противникът губи 689 летци – загинали 256 пилота и 333 пленени, плюс значителен брой извадени от строя противникови чинове завърнали се в базите ранени и негодни за участие в бой.

Личността на Списаревски

Списаревски от малък има трайни интереси към историята и литературата с фокус върху класическата и руската, както и към спорта. Пише стихове, владеещ перфектно немски и руски, изпитва дълбоко уважение към тези две национални култури. Има за свой любим герой подполковник Калитин, защото както казва: “дядо ми е учил някога в Русия и защото Калитин е загинал за България". Майсторски пее руски романси и пламенно рецитира Ботев. Ординарецът му в Скопие Стоян Тотев свидетелства: „Така хубаво рецитираше, щото те прави да станеш на бомба. Той беше красив мъж, Аполон. Като тръгнем из главната улица, като го срещнат ученички, студентки, интелигенция, цивилни, така го оглеждат – просто ми е било неудобно. Много правеше впечатление. Не обичаше булевардни лафове и хулигански подхвърляния.“

Ясно предавайки впечатлението на съвременниците му за него ген. м-р Стоян Стоянов, един от най-близките му приятели, го характеризира изчерпателно: “Има известни личности, които рязко се отличават от околните – срещнеш ли ги веднъж, запомняш ги завинаги. Списаревски беше от този тип хора. Със своята мъжествена, едра и стройна фигура, с особената си походка и с характерен акцент в говора, пламенен родолюбец, защитник на слабите и кавалер той винаги обръщаше внимание на околните. Всички войници го обичаха и уважаваха, защото към тях бе непринуден и разговорлив. Но ядоса ли се за нещо, ставаше страшен. И не за себе си вършеше това, а винаги в защита на другите, на по-слабите. Особено държеше на другарите си. За тях бе готов, без да му мигне окото, да се хвърли и в огъня дори. Но най-остро реагираше, когато го обиждаха като българин.“

Добричкият вестник „Добруджанска трибуна“ в брой 139 от 24.06.2003 г. помества кратко интервю с Кольо Костов, на когото Списаревски е бил ротен командир. Дядо Кольо /на 83 г./ твърди, че Списаревски е научил войниците от новоприсъединените земи Добруджа, Македония и Беломорска Тракия да четат и пишат на български.

Брат му Иван Списаревски свидетелства, че макар да не е бил легионер „Димитър, беше националист и никак не обичаше ремсистите и комунистите.“ Ветеранът Иван Атанасов си спомня: „Списаревски особено се възбуждаше, когато говореше за многострадалната Македония, Добруджа, Тракия, Западните покрайнини, които бяха откъснати от майката родина по силата на Ньойския договор.“

Негови съвременници и съвипускници разказват, че предпочитани от него модели на лично поведение са подвизите на императорският полковник Калитин, загинал на турските щикове, но спасил Самарското знаме в руско-турската освободителна война, на Христо Топракчиев, пионер и първа жертва на бойната ни авиация. Уважава и цени саможертвата, мотивирана от патриотични подбуди.

На войниците си Офицерът Списаревски казва:

„Аз съм се венчал за България.“

„Не ни трябват никакви чужденци – нито хитлеристи, нито фашисти. Ние сме българи и трябва да браним всичко българско. Името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцето ни.“

„Слушайте добре, извън казармените си идеи ще насипете с един вагон нафталин. Не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини... Ви сте преди всичко български войници и нашата единствена идея трябва да бъде България.“

„Готов съм да воювам с всички, които посмеят да нападнат България.“

Списаревски твърдо отрича антисемитизма, налаган от доминиращия тогава в Европа немски националсоциализъм. Той категорично заявява:

„Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!“

Списаревски е бил не само изключително физически красив, силен и изискан мъж, но и щедър и великодушен човек, веселяк, душа на компаниите, корав мъж. Той, ненадминатият виртуоз в летенето, е много начетен, владее отлично немски и руски, пее, рецитира и е голям кавалер. Неговото изострено чувство за справедливост, безкрайния му патриотизъм и чисто мъжките реакции му и рицарско поведение често му създават много неприятности.

Известни са случаите когато в Германия немски офицери, отнесли се с недостатъчно уважение към България, изпитват юмруците му. Началникът на пилотското училище във Вернойхен полковник Остеркампф по този случай строява школата и заявява на своите възпитаници немци, че щял „да се чувства определено щастлив", ако чуел, че някой от тях „би защитил името на Германия както този млад българин" това на България. Пилотите, нарекли българите „балкански туземци“, са откомандировани и пратени на фронта.

Във варненското казино по същите причини и начин наказва самолично самозабравил се българин на служба в италианския флот. По-късно боят не се разминава и на бургаския окръжен полицейски началник, отнесъл се обидно към летец от българската армия. В офицерския клуб в Плевен се разправя на момента с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешавали на оркестъра да изпълнява български песни.

В Скопие защитава по същия начин местен турчин от гаврите на германски войници.

Пак в Скопие в един ресторант грабва стол и попилява германски войници, позволили си волности към сервиращите им местни български момичета.

Списаревски умело налага войнската дисциплина като обича, защитава и се грижи за войниците. Гневът му физически изпитва фелдфебел, позволил си да посегне на войник – Списаревски изтръгва го от ръцете му и със силен удар счупва в гърба му летвата с която ротния фелдфебел Гатев се канил да наказва войника, също така разни началници са уволнени от армията по негов рапорт за злоупотреби с войнишкия порцион.

Спайч, както го наричат, си остава непроменен. Един от най-близките му приятели, генерал-майор Стоян Стоянов, казва за него:

„Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!“

Летецът изтребител Михаил Григоров, служил под командването на поручик Списаревски, споделя за него: „Винаги, когато той говореше за България и споменаваше нейното име или разказваше за нейната история, за природните ѝ красоти или пък ставаше дума за достойни българи, гласът му започваше да вибрира, а лицето му се изчервяваше от вътрешно напрежение. Гърдите му се издуваха и той ставаше по-грамаден и внушителен. С гордата си осанка доминираше над всички нас.“

О.з. полк. Петър К. Петров разказва за него: „Та, като мина известно време и Списаревски се поуспокои, започна да лети често, доби увереност в себе си. А той беше добър летец. Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спайч. „Изкарайте още един „Доган“ – вика. – „Ще летим.“ Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата... А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа... Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града. Чак като кацнахме, Спайч се засмя радостно и разкри тайната:

„Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!“ И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше „Летец“... На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа  – един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа – да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спайч ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: „И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!“ Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него.“

Буен, неустрашим и дързък е поручик Списаревски и във въздуха. Отстъплението в боя му е напълно чуждо, противно и невъзможно. Полетите си той върши на максимални обороти, в учебен бой атакува с такава стръв, че понякога отнася наказания. Той заявява на другарите си:

„..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него…“

А друг път на летище „Граф Игнатиево“ запитан какво ще прави, ако във въздушен бой свърши мунициите, той заявява: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя". Казва също: „Ще браня столицата. Как ще се бия аз сам си зная. Ще го яхна отгоре и пак ще го сваля.“ Още по-категоричен е след няколко дни при инструктаж на подчинените си. Както свидетелства фелдфебел Иван Петров, Списаревски ги пита: "Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти – и като показва околовръст с пръста си – българския народ. Това е народът, който те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребач. Поглеждаш бензиномера, бако (тъй се обръщаше към приятелите си), нямаш „Тунджа“ (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се вече. Какво ще правиш?" Едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който се обади: „Господин поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.“ „Сашо, ти мишена ли ще ставаш, бе?"

„А бе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!“

Такова е било веруюто на поручик Димитър Списаревски. По думите на Иван Петков пишещ за летеца: "Неговата партия е „България над всичко“, а целта отбраната на Родината."

 Той се готви за логичната си атака с тарана и издържа този изпит пред себе си и пред отечеството. Поведението му е човешки обикновено и в него няма ненужна патетика, последните му думи, преди да се качи в самолета на 20.12.43 са съвсем земни:"Гадове, не ме оставихте да си доям фасула…"

Димитър Списаревски като родолюбец естествено силно симпатизира на легионерите и макар да не е доказано дали е членувал в СБНЛ участва като знаменосец на Втора мъжка гимназия в София в техни прояви. В средата на 30-те години това е най-силната организация, която се опълчва открито срещу Ньойския договор, от който бежанското семейство на Списаревски е не само морално, но и пряко засегнато, както и стотици хиляди други българи от откъснатите земи. На демонстрация срещу Ньойския мирен договор той поставя с шамари на мястото, което заслужава, своя съученик, ремсиста Стоян Гюров, който участва в контра-демонстрация, т.е. фактически в подкрепа на Ньойския договор. Гюров по-късно член на ЦК на БКП и посланик в Москва, десетилетия злобно си отмъщава на паметта на героя.

Паметта за Списаревски

Посмъртно поручик Списаревки е отличен с орден Кръст за храброст и на 24 септември 1944 г. е произведен в чин капитан, а през 2009 г. му е присвоен чин полковник от ВВС на България.

Загинал само на 27 години в защита на мирното население на София в страшна битка с носещия унищожения на града враг, в която са свалени 5 противникови самолета, неуспял да се ожени и могъл само веднъж да полети със своята приятелка от София Фросия Каблешкова на учебния самолет Бюкер ”Юнгман” – „Лястовица“, той и героизмът на българските летци са възпети от поетите като ”Торпили от сърца“. Летецът печели не само непреходната признателност на софиянци, но тази и на целия български народ.

В САЩ не само сваленият при тарана единствен оцелял летец Робърт Хенри Ренър пожелал да дари медалите си на майката на Списаревски и колегата му от другата ударена крепост Макландън, но въобще се отнасят с високо уважение към подвига му и го отразяват подробно в своята военна енциклопедия. Радио Лондон посвещава отделна емисия на този бой, а Токио и Берлин нееднократно изразяват почитта си към българския летец. Признателни столичани, заради които загива, обвиват своя сънародник с „ореола на светец защитник, новия Софийски Свети Георги Победоносец“. Още на 31 декември 1943 г. са отпечатани и бързо разпродадени 100 000 паметни пощенски картички с лика на Списаревски. А за издигнатия две години преди гибелта му от софийските студенти любим на софиянци Паметник на българския летец до Народното събрание с преклонение твърдят, че на фигурата е Списаревски.

Добри Доневски ще го нарече „златното зърно от житните класове на най-българската земя – Добруджа“. Поетът Иван Коларов ще го слави като „зърно от класа на Икар“, а именитият композитор Георги Шогунов ще напише музиката на марша „Нашите герои орли“, посветен на капитан Списаревски. Константин Кръстев Кичев талантлив ученик от гимназията в гр. Добрич рисува известната картина на битката с тарана на Списаревски, публикувана във в-к „Добруджански глас“ през 1944 г.

Чичото на Списаревски – Коста, през 1943 г. политически затворник в Сливенския затвор, след гибелта на своя племенник праща от затвора телеграма до своя брат, бащата на летеца, в която пише: „Вечна памет на Митко, гордостта на семейството и Родината!“

След геройската му смърт не само армията и гражданството, но и ученици, и студенти, и „Легионът“, и „Бранник“ прославят подвига му, което впоследствие донася гнева на комунистите върху семейството.

Уважението към Димитър Списаревски намира израз в съчувствието към родителите му, които след възвръщането на Южна Добруджа към България се завръщат в гр. Добрич. Бащата, Светозар Списаревски, заема същата длъжност – финансов контрольор в градската Община. На заседание на Добричкия градски общински съвет от 6.03.1944 г., с протокол №2, по доклад на кмета, г-н Веско Василев, се вземат следните решения:

Да се преименува ул. „Граф Чано“ на ул. „капитан Димитър Списаревски“.

Да се именова в бъдеще, при изпълнение на приложение на градоустройствения план на гр. Добрич, на името на кап. Димитър. Списаревски един от централните площади на града.

Да се учреди фонд за постройка-паметник върху едноименния площад на кап. Димитър Списаревски.

Да се преименува с. Рилци, съставно село на Добричката градска община, на кап. Димитър Списаревски.

Да се наименова първото построено училище в града на името на кап. Димитър Списаревски. (Ф.131 К, оп.1, а.е.197, л. 152 и 152 обр, Държавен архив гр. Добрич).

Константин Кръстев Кичев от Гимназията в гр. Добрич рисува известната картина на битката, публикувана във в-к „Добруджански глас“ в 1944 г

Веднага след комунистическия преврат на 9.ІХ.1944 г. овладелите властта партизански активисти, чужди и непроумяващи истинската героична същност на подвига на Списаревски, побързват да сложат неговото семейство като такова на „царски офицер“, в списъка с неблагонадеждните софиянци, които трябва да бъдат изселени от столицата.

Подвигът на Димитър Списаревски обаче е признат и от съветския военен комендант на София. На въпроса в какво е обвинен бащата на Списаревски, му отговарят: „Неговият син капитан Списаревски беше летец-изтребител, блъсна се като жива торпила в самолета на нашия антифашистки съюзник и го свали.“ Тогава комендантът заявява: „Почему так? Он не враг, он погиб для Родины! Он ваш герой!“ (Защо така? Той не е враг, той е загинал за Родината! Той е ваш герой!) и задрасква името на бащата на Списаревски от списъка с набелязаните за неблагонадеждни, и го спасява за момента поне от тази репресия.

Това обаче на попречва след 1944 г. по време на комунистическя сателитен съветски режим в България името на капитан Димитър Списаревски да се цензурира и да се споменава само в ограничен кръг специализирани публикации. Въпреки подвига му, въпреки дадения живот в защита на родината и за спасяването на мирните граждани. В продължение на повече от 40 години се налага се мълчи за него и подвига му. Така, както не се споменава и името на другия герой, неговия чичо, Димитър Списаревски – достоен български офицер и поет, престъпно съсечен като парламентьор при сърбите в самия край на Междусъюзническата война при Злетовската река след като протестира за спазване на военната чест от вероломните бивши съюзници срещу хулите и ругатните им към България.

Бащата му Светозар Списаревски е уволнен от служба в община Добрич от управляващия орган, Околийския комитет на Отечествения фронт гр. Добрич. В протокол № 33 на ОК на ОФ от 5.12.1944 г. фигурира следното решение : “ Не се дава служебна бележка на Светозар Списаревски, бивш контрольор при Добричката община, уволнен като фашист." (ф.11, оп 2, а.е. 3А) От 12-те участници в това заседание, четирима са бъдещи кметове на гр. Добрич, управлявали го общо над 15 години. На майката на Димитър Списаревски Ветка (Елисавета) Списаревска за дълго време е отнета пенсията, защото синът ѝ бил „царски офицер“ занимавал се с „фашистка дейност“, а брат му е изхвърлен от армията.

Цензурата е непробиваема. Не успява да я разбие нито писателят Емилиян Станев, нито Серафим Северняк, нито Слав Караславов, които искат да пишат за подвига на Списаревски. Нещо повече, след една кратка публикация за Списаревски във в. „Поглед“ посланикът ни в Москва, въпросният Стоян Гюров, изпитал навремето за антинационалната си ремсистка истерика шамарите на гимназиста Списаревски, лично занимава с този „международен проблем“ самия Тодор Живков.

След 1989 г. мълчанието за подвига му е разкъсано и народното преклонение се отприщва. Издадени са книги, брошури, печатат се статии, посветени са му телевизионни предавания, лекции, филми.

Неговото име носи Клубът на летците „Кап. Димитър Списаревски“.

В годините след 1994 управата и гражданите на Добрич ежегодно уреждат възпоменателни прояви в дните около деня на раждането му и на гибелта му.

Посветена му е и песен – „Балада за Списаревски, написана от Светла и Иван Илиеви.

В самото начало на 90-те е публикуван сборникът на СВВНВУ „Капитан Димитър Списаревски летец изтребител, ЖИВАТА ТОРПИЛА, Живот и гибел“, който е преиздаден след това (изд. Еъргруп 2000, София).

Днес народът го обгръща с мистичния ореол на мълвата за неумиращ всепобеждаващ герой, които Емил Кацаров описва в своя Документален разказ.

На Димирър Списаревски са издигнати монументи и наречени улици из цяла България:

В Добрич :

На ул."Независимост" №14 на сградата на НТС непосредствено до мястото, където е роден на 19 юли 1916 г. – паметна плоча от барелеф, открита с военни почести на 23.09.1994 г. от ВВС – 26 авиобаза Добрич, СВНВУ и гражданството. Барелефът с неговия образ, направен о.з. майор Петър Кобакчиев и плочата с надпис към него са дарени от Клуба на летците – „Кап. Димитър Списаревски“.

На голямата улица в центъра през 1991 г. е възстановено името, както е била кръстена на него в родния му град Добрич, където е била и къщата на семейството.

В София :

Бул. „кап. Димитър Списаревки“ в кв. „Дружба“ е кръстен на него.

В кв. „Дружба“ на бул. „кап.Димитър Списаревки“ в градинката пред бл. 98 – пластичен монумент с плоча от ВВС, СВНВУ и ВМРО открит преди 2010 г.

На бул. „Витоша“ №134 пред входа на Втора мъжка гимназия (днес 22-ро СОУ), където е учил, в градинката, където е основан футболен клуб „Левски“, в който е играл – паметна плоча с барелеф открита преди 2010 г. по инциатива на СВНВУ.

На ул. „Хан Аспарух“ №57 на кооперацията където е живял от 1932 до гибелта си в 1943 г. – паметна плоча с барелеф, официално открита с военни почести на 20 декември 2012 г. от МО и СВНВУ.

В Централни гробища, в Алеята на летците, където е погребан – надгробен паметник с нова плоча с образа му, поставена преди 2010 г. след изчезването на автентичния бронзов релеф и надпис.

В Централни гробища, Мемориал на загиналите във войните български пилоти пред Алеята на летците – паметна плоча заедно с тези на другите загинали летци. Открит преди 2010 г.

Улицата в с. Пасарел водеща от площада в центъра към началото на пътеката за лобното му място е кръстена на негово име.

В с. Пасарел на къщата на очевидеца на подвига му бай Санде, между църквата и детската площадка на ул. „Кап. Д. Списаревски“ №12, собственикът ѝ е поставил на оградения зид паметна плоча с релеф на летеца оформена с парапети и кашпи зеленина като кът за поклонение.

В местност „Стражарски дол“, на около 2,5 км северозападно от с.Пасарел в Лозенската планина на мястото, където загива на 20 декември 1943 г. - паметен парков кът на екотуристическата пътека „Лозенска планина“ към връх Полувраг с плоча, кръст, ковуклия за палене на свещи, метална арка и пана с имената за загиналите му другари, ограда, оцветени в националните ни цветове камъни, български знаменца, заслон с пейки и масички и пр. от БТС и семейството, поддържан от патриотични организации и местните хора.

В ж.к. „Иван Вазов“ в градинката на ул.„доктор Стефан Сарафов” и бул.„Петко Каравелов” – е почетено името му на паметник на летците, загинали защитавайки небето на София 1943 – 44 година, посветен на него и на всички останали загинали летци, издигнат 2007 г. по инициатива на СВНВУ и гражданството.

Паметта му се чества и на Паметника на летеца издигнат от българското студентство през 1941 г. и Паметната морена на загиналите в бомбардировките над София, поставена наблизо от Мати Болгария през 2004 г., в двата края на градината „Св. Климент Охридски“ до парламента и на монумента на пл. „Авиация” на „4-ти км“ на бул.„Цариградско шосе” представляващ десетметрови стилизирани криле обгърнали пилон с орел – символ на военновъздушната мощ, издигнат от ВВС, открит от президента на 17 октомври 2012 г.

В гр. Лом:

На фасадата на ДНА в града, в който е живял - плоча-барелеф, поставена през 1990 г. от СВНВУ, отдавна изчезнала, невъзстановена.

В Пловдив:

В Музея на авиацията, летище Крумово – паметна плоча с барелеф на постамент, поставено от ВВС преди 2008 г.

В Казанлък:

Една от трите поименни паметни плочи на „пилоти прославили българските ВВС“, поставени на 19 декември 2013 г. от МО на стария паметник на загиналите летци от Казанлъшкото военно-въздушно училище във ВФ 22180 от 61-ва Стрямска бригада, открита от началника на отбраната, постоянния секретар на отбраната, командира на 61-ва механизирана бригада и кмета на града.

Първият бюст-паметник на Димитър Списаревски е издигнат в центъра на с. Пасарел, до което загива на 20 декември 1943 г.- бюст паметникът е на площад „Капитан Петко войвода”, официално открит с военни почести и църковна служба на 20 декември 2014 г. по инициатива на граждани, ВМРО и БНС и др.