И преди да се разрази бурята с апартаментите на Цецко, Цецка, Ваня и Вежди, беше ясно на всички, че така повече не може да продължава.

Колкото и да се напъваха вещерите на държавното управление, колкото и да ги целуваха „четиримата папи“, беше въпрос на време, за да рухне картонената им кула. Умните и честните само трябваше да си намерят майстора, за да замирише прекалено и шамарите по изненаданите им лица да прозвучат оглушително, пише Панко Анчев в Поглед.инфо.

Затова и гръмна скандалът!

Кой каквото да казва, но аз съм убеден, че краят на Борисов отдавна е дошъл, но понеже той намира все политически и пропагандни хватки да го отлага, сега вече ще бъде шумно, мъчително и болезнено сбогуването с него и камарилата му. Но краят без съмнение е непредотвратим и позорен. Такъв е краят на всяко политическо парвеню, взело се прекалено на сериозно, повярвало си, че е избавител и спасител на държавата. А всъщност е посредствен, неподготвен, необразован и бездарен. Най-обикновен пожарникар и по действия, и по манталитет. Може би само малко по-хитър от другите. Сега все повече ще се забелязва колко е елементарен и безкултурен, с просташко поведение и говорене.

За зла участ тези му качества, благодарение високия пост, който заема в държавата и агресивното му публично държание, повлияха пагубно върху духа, езика, начина на мислене на българите. Той и неговите подведомствени дори сносно на български не умеят да говорят. Езикът им е ужасяващ, вулгарен, с изкривен словоред.

През тези десет мизерни години само арестите на Цветанов и историческите характеристики с антикомунистическа риторика на Борисов посяха толкова омраза и сквернота сред хората, колкото никога преди никой не го е правил.

В началото тази простащина изглеждаше дори симпатична в своята естественост и непринуденост, поради което обществото не искаше да повярва, че в държавата се извършват далавери, мошеничества, кражби, облагодетелствания. Пък то не бе раздаване не постове, длъжности, служби; то не бяха лобизъм, нагаждане на закони. Но че чак така са се навързали един за друг – досущ като свински черва, едва ли някой е допускал.

Случаят с апартаментите на четиримата гербаджиите во главе с Цветанов бе капката, която преля чашата на търпението. Борисов им се разсърди, че са направили това лошо нещо и ги призова да покажат документи. Закани се, че ще върне поправките в лобисткия закон в полза на фамозната строителна фирма. Уж не знаел. Уж през главата му го направили. А ето че се оказа, че още доста високопоставени цецковци и цецки са си купили на безценица жилища в кооперацията. Кой не е знаел какво е ставало? Борисов ли? Хайде, бе! Кой не е знаел, че променят закон, за да може същата тази фирма да строи безпрепятствено небостъргачи? Борисов ли? Я стига! Всичко е знаел и не само той го е знаел. Но нали са навързани като свински черва, не им е правело впечатление или са го приемали като нещо напълно в реда на нещата.

ГЕРБ се срути и вече е в кома.

Дали ще умре веднага или агонията ще продължи още известно време, няма кой знае какво значение. Свърши се не само с Борисов и Цветанов, но и с ГЕРБ.

Но съдбата на тази партия, на нейния пръв лидер и на всички, които са я управлявали, е поучителна. Тя трябва винаги да напомня, че рано или късно парвенюшкото самочувствие и простащина биват измитани от политическия театър и то непременно подиграни и опозорени. Борисов, Цветанов, Цачева и влачещите се след тях излизат от историята, в която ги бяха вмъкнали. Никой не е вечен и винаги настъпва времето за разплата.

Народът казва: за всяко прасе идва Коледа!

Ала ГЕРБ не се пръкна от самосебе си и на празно място. Борисов и хората му не случайно бяха определени да се разпореждат с държавата. ГЕРБ е еманация на упадъка на социалния живот, на убожеството на политиката, на компрадорството, продажността, корупцията във властта; на неолибералния модел на общественото устройство, безнравствеността и политическата глупост. И най-вече – ГЕРБ е знак за обезличаването на левицата. Отказалата се от идеология и традиционни принципи българска левица носи огромна вина за десетте години на ГЕРБ и за последиците, които те вече са оставили.

В крайна сметка получихме, каквото заслужавахме.

Нека честно си го признаем. Нека тези десет позорни години ни бъдат обеца на ухото!

За да не се повтарят повече!