Георги Димитров е министър-председател на България непълни три години - от 22 ноември 1946 до деня на смъртта си на 2 юли 1949 г. в санаториума Барвиха край Москва, припомня 24 часа.

Ако не броим привикванията му от Сталин в Москва, единствените държави, които Димитров посещава през това време, са Румъния (януари 1948 г.) и Чехословакия. А България е посетена от югославския лидер Йосип Броз Тито - в края на ноември 1947 г., и албанския лидер Енвер Ходжа - в средата на декември същата година.

На 18 април 1948 г. с влак за Прага потегля българска делегация начело с Георги Димитров. Целта е да се подпише българо-чехословашки договор за сътрудничество и взаимопомощ. Двамата с Клемент Готвалд са близки още от съвместната им работа в Коминтерна.

Димитров взема със себе си и своя осиновен 7-годишен син Бойко. Когато наближават Белград, салонът, в който се вози Димитров, е опразнен от всички други хора, включително и от момчето. Затварят го в едно от купетата. През прозореца Бойко успява да види за миг как във вагона се качват двама мъже във военни униформи.

В мемоарите си Бойко Димитров разказва как след години разбрал, че това били сръбските ръководители Милован Джилас и Станое Симич. Първият е все още най-близкият човек до Тито, вторият - външен министър, бивш посланик в Москва.

Всичко се прави конспиративно, защото разривът на Сталин и СССР с Титова Югославия вече е факт. В своите мемоари след години Джилас пише, че тогава Димитров, имайки предвид конфликта със Сталин, казал “Дръжте се!”.

Може да се каже, че по време на разговорите между Димитров и министър-председателя Готвалд се ражда и идеята за развитие на туризма в България. Чехът споделя с госта си, че интелигенцията в страната му иска да ходи на море в Далмация. Но ако я пусне, половината от нея няма да се върне. И моли чехословаците да летуват по Българското Черноморие.

Димитров се двоуми, защото на една от последните си срещи със Сталин споделя идеята България да развива международен морски туризъм, но “бащата на народите” го отрязал: “Там, където има туризъм, има и шпионаж!”

Клемент Готвалд обаче напомня на Димитров, че България дължи пари на Чехословакия за национализираните й у нас електроцентрали и захарни заводи.

И така в скоро време прясно направените хотели и плажове в Слънчев бряг и Златни пясъци приемат първите чехкини - дълги години мечта за всеки български “гларус”.

Двайсет и няколко години след тези събития една среща в Прага разклаща взаимоотношенията между двете държави. Главни герои в драмата са Тодор Живков, президентът на Чехословакия Густав Хусак и премиерът Лубомир Щроугал.

В началото на 70-те години внушителна българска делегация, водена от Тодор Живков, е на посещения в Прага. Още са живи раните от нахлуването на войски от Варшавския договор и потъпкването на Пражката пролет. Това е сложен период за Чехословакия, страната трудно се съвзема от тежката морална и политическа криза. Начело на държавата като президент вече е словакът Густав Хусак.

В началото на преговорите нищо не предвещава надигащата се буря. Съгласно изискванията на протокола чехословашкият държавен глава открива срещата и сърдечно приветства българските гости. Говори за традиционно добрите отношения между двете страни и дава висока оценка на икономическото сътрудничество между тях. После дава думата на своя български гост.

И тук се случва нещо неочаквано и необичайно за страните от социалистическия лагер. “Като прие с кисело изражение и безразличие към ласкавите думи на Густав Хусак - пише в спомените си външният министър Петър Младенов,  Живков сякаш настръхна, чертите на иначе безизразното му лице се изопнаха. След дълга и тягостна пауза той започна да говори по необичаен за него начин - съвсем тихо и приглушено..

За разлика от Густав Хусак Тодор Живков обичаше властта и високият пост не го измъчваше. Той надживя словака с 6 години...

Със студен тон Живков заявява, че през последните години търговско-икономическите отношения между двете страни тъпчат на едно място.

Като причина българският лидер изтъква “престъпно пренебрежителното отношение от някои чехословашки функционери от министерско и особено от средно равнище към възможностите, които България предлага за равноправно и взаимноизгодно сътрудничество.”

Накрая категорично отсича, че реалните перспективи за развитие на връзките между България и Чехословакия ще бъдат застрашени, ако чехословашките другари не променят позициите си.

В залата за преговори настъпва неловко и тягостно мълчание. Домакините са стъписани от резкия и недипломатичен тон на българския гост.

Президентът Хусак и премиерът Щроугал се навеждат един към друг и започват да си шепнат нещо. Те съзнават опасните последици от един евентуален скандал с България - една от страните, чиито войски неотдавна са смазали опита на страната да гради социализъм с човешко лице. Споменът за грохота на съюзническите танкове все още е жив и болезнен.

Треперещите пръсти на Хусак и измъченият му вид предизвикват съчувствие у Петър Младенов. “Макар по същество прав, Живков държеше като граблива птица в хищните си нокти своите объркани домакини”, спомня си Младенов по-късно. Притиснат и унизен, след няколкоминутна пауза президентът Хусак обявява, че приема критиката и поема ангажимент допуснатите грешки да бъдат поправени.

Тази и следващите срещи с чехословашкия ръководител създават у Петър Младенов усещането, че поверената му власт го измъчва. Той винаги се държи скромно и непретенциозно, любезен е с всеки партньор и сякаш се стреми да не се набива на очи.

В края на 1989 г. комунистическото управление на Чехословакия се разпада. На 10 декември Хусак е принуден да председателства назначаването на първото некомунистическо правителство на страната за повече от 40 години.

Скоро след това подава оставка като президент. През 1990 г. е изключен от комунистическата партия. Умира почти забравен на 18 ноември 1991 г.