Еврофондовете в България се вмирисаха откъм Брюксел.

Колко са мъдри народните мъдрости става ясно при изпробването им в живота.

Серийните скандали за корупция на високо равнище позволяват да се провери верността на пословицата "Рибата се вмирисва от главата". В България силно се размирисаха еврофондовете, които трябваше да ухаят на европейска солидарност и законност. Къде е главата им, за да потърсим първопричината на зловонието?

Всички са вперили очи в правителството, даже са се вторачили в премиера Бойко Борисов, но грешат. Колкото и да са крадливи нашите управляващи, вината им частично се заличава от друга народна мъдрост, която гласи: "Не е луд, който изяжда баницата, а който му я дава". Еврофондовете ги дава Европейската комисия, която е изпълнителният орган на ЕС. Следователно в Брюксел се намира главата, чието вмирисване слиза чак до опашката на еврофондовете (къщи за тъщи, вдигнати със земеделски евросубсидии). Щом всеки е честен, докато го хванат (всеки е невинен до доказване на противното), Брюксел носи най-голяма отговорност пред държавите и европейските данъкоплатци за контрола над парите им, които раздава. Негова е задачата да хване крадците, защото сами няма да се хванат, пише вестник СЕГА.

България е ярък пример, който показва слабостите на европейската контролна система.

Не че на други места не се краде (особено където се изливат повече пари), но у нас има голяма нагледност. Българската клептокрация, която и досега не прави разлика между усвояване и присвояване на еврофондове (както не прави разлика между бизнес и далавера), премина през две големи брюкселски школи: подготвителна и висша. Първата беше предприсъединителна, когато се усвояваха (съответно присвояваха) фондове по програмите ФАР, ИСПА и САПАРД, пригодени специално за държавите, готвещи се за членство. Щом България бе призната за страна кандидат и започна преговори с ЕС, получи достъп до тези фондове и продължи да ги използва през първите години на членството си до признаването на нейната годност да получи достъп до оперативните програми, чрез които се финансират вече приетите. Така началното й възпитание в европейска стопанска отговорност струваше на бюджета на ЕС над 1.8 млрд. евро като предприсъединителна помощ.

Между предприсъединителните фондове и оперативните програми (все са еврочучури), има съществена разлика - кранчето на първите се държи пряко от Брюксел, а на вторите е поверено на националните управляващи и контролни органи.

По предприсъединителните фондове съответните главни дирекции на ЕК носеха цялата отговорност и бяха нащрек. Оттам хвърчаха предупредителни и заплашителни писма към София, които за по-голяма вразумителна сила "изтичаха" и към медиите (включително и към "Сега"). Когато бяха забелязани големи нарушения през 2005 и 2006 г., ЕК въведе през 2007 г. проверки на три месеца за изпълнението на одобрените проекти. Само по програма САПАРД, която финансираше земеделски проекти, Брюксел прехвърли повече пълномощия на националния Държавен фонд "Земеделие" – Агенция САПАРД. Колко бе неговата компетентност и отговорност, пролича от разразилия се скандал с бившата му директорка Калина Илиева (2009-2010 г.), чието име стана нарицателно за "калинките" игноранти, налазили държавната администрация.

Висока бдителност към България проявяваха не само главните дирекции, но и специализираната Служба за борба с измамите ОЛАФ, която през 2007 г., засече схема за източване на САПАРД чрез представяне на фактури за нови машини от Германия вместо за пребоядисани стари. Аферата, станала известна като "Николов-Стойков", завърши с осъждане на германските участници (в Германия) и с оправдаване на българските (в България). За всеки случай ЕК спря през март 2008 г. 30 млн. евро за България по САПАРД, за да не се налага после да си ги иска обратно.

През януари 2008 г. вестник ''Капитал'' (а не държавният финансов контрол) разкри скандални случаи на конфликт на интереси в Националния фонд "Пътна инфраструктура". Фирмата, управлявана от брата на шефа на пътния фонд Веселин Георгиев, бе спечелила обществени поръчки за 120 млн. лв. от фонда. Службата управляваше и значителна част от европейските средства като предприсъединителната програма ИСПА и част от структурните фондове за пътища. Държавата опита да потули аферата, като преименува пътния фонд в Агенция "Пътна инфраструктура", която даде на пряко подчинение на премиера. Този административен фокус не вдъхна голямо доверие и

ЕК прибегна за първи път в историята си към крайна мярка

- замрази изцяло достъпа на една държава (България) до еврофондове, като бяха блокирани 850 млн. евро по ИСПА, ФАР и САПАРД. На 25 ноември 2008 г. фондовете бяха размразени частично, но без 220 млн. евро, които бяха съкратени след отнемането на акредитациите на две разплащателни агенции в България.

Всичко това стана по времето на правителството на Сергей Станишев. През 2009 г., когато той си отиваше, продължи постепенното размразяване на блокираните фондове и това създаде впечатление, че новодошлото първо правителство на Бойко Борисов се ползва с доверие в Брюксел, защото е честно ("На тях им ги спират, на мен ми ги пускат"). Истината беше друга.

Предприсъединителните програми бяха на приключване и България, която влезе в ЕС през 2007 г., се готвеше за друга европейска схема на финансиране, полагаща й се като пълноправен член. ИСПА, ФАР и САПАРД трябваше да бъдат заменени от Структурните и Кохезионния фонд, но за целта държавата трябваше да докаже административен капацитет, че може да ги управлява. В този преходен момент трябваше да стане прехвърлянето от Брюксел на София на главната тежест за контрола над еврофондовете в страната. А те вече бяха неколкократно по-големи. За да се разбере за какви суми става дума, достатъчно е да се отбележи, че през двата програмни периода оттогава в държавата са влезли 30 млрд. евро европейски пари, които представляват най-голямата чуждестранна инвестиция.

Готова ли беше България? Със сигурност - не.

На 23 октомври 2008 г. Европейската комисия отхвърли оценките за съответствие по част от оперативните програми, осигуряващи на България близо 7 милиарда евро до 2013 г. Причината бе в слабото одитно звено в Министерството на финансите. Сетне бяха отхвърлени оценките за съответствие на всички програми, което означаваше, че България не може да започне да ползва основния дял от структурните си фондове. До началото на 2010 г. от тях бяха достъпни само авансовите плащания, възлизащи на около 10%. Затова усвояването вървеше мудно. Трябваше да се ускори и Брюксел снижи своята взискателност до такава степен, че в края на програмния период България се нареди сред първенците в ЕС, които успяха да си изядат почти всичко. Еврократите само заверяваха отчетите, пращани от София, и не помисляха да проверяват на място дали парите са отишли по предназначение. Затова по-късно гордите собственици на къщи за гости не се притесняваха, че могат да им дойдат гости от Брюксел, и си ги ползваха само за лични нужди.

Формално ЕК не само можеше, но и трябваше да прехвърли на правителството отговорността да се самоконтролира, защото така изисква Договорът за функциониране на ЕС. Член 310 и чл. 325  постановяват, че Еврокомисията и страните членки са длъжни да се борят с измамите и незаконните действия, засягащи финансовите интереси на ЕС. А чл. 59.2 (б) от Финансовия регламент възлага на държавите главната  отговорност за предотвратяване, разкриване и поправяне на нередностите и измамите. Това означава, че страните членки са длъжни да си изградят здрава система за управление и контрол на еврофондовете.

А такава система в България нямаше и никой не смяташе да я прави, защото управляващата каста в трите си измерения (законодателна, съдебна и изпълнителна) мислеше преди всичко

как да уреди своето благополучие

Брюксел много добре знаеше, че след като от 2007 г. официално наблюдава страната за корупция на високо равнище, организирана престъпност и бездействие на съдебната система (Механизмът за сътрудничество и проверка), не бива да се доверява на клетви за честност от когото и да било, включително и от премиера Борисов. През април 2009 г. Европейският парламент изиска от ЕК доклад за ситуацията с европейските средства в България и Румъния и прие декларация, че Еврокомисията носи част от вината за проблемите на България с европейските средства, тъй като е трябвало да подготви по-добре националната администрация. Половин година по-късно ЕК представи на Европарламента искания доклад, от който стана ясно, че Румъния се справя по-добре с усвояването на евросредствата, а за България написа, че най-често срещаните проблеми са конфликтът на интереси, слабият финансов контрол, недостигът на административен капацитет и дефектното законодателство.

Оттогава нищо не се промени, проблемите се задълбочиха, крадците се увериха, че никой не ги гони, и милиарди евро отидоха за луксозни имения, джипове, яхти с еленова кожа и прочие глезотии. Доколкото има разкрития - като къщите за гости, те дойдоха не от контролните системи в Брюксел или София, а от медиите. И то от остатъците свободни медии, които властите не захранват с европейски фондове и които Борисов напоследък сочи за доказателство, че в страната има свобода на словото.