Наистина ли смятате, министър Денков, че ако университетите закрият философията, това ще повиши качеството? Ако отговорът е „да“, предписвам Марк Аврелий, три пъти дневно, на гладно

Ако се чудите откъде се взе онова брутално невежество, което победоносно шества из света, погледнете какви ги върши в последните години българското Министерство на образованието. Не, нямам предвид, че нашенското МОН е виновно за световното невежество, пише Евгений Дайнов в коментар за OFF News.

Имам предвид, че в последните години и това наше министерство се включи в гибелните световни процеси, които от тридесетина години ликвидират онази образователна традиция, която направи от Европа най-цивилизованото място на земята. Резултатът, който беше предвидим поне от средата на 1990-те години, е онова, което виждаме днес: рязък спад в цивилизоваността на живота и съответната брутализация на нравите.

Усетих, че походът против образованието е стигнал до нашите земи преди петнадесетина години. Изневиделица от МОН започнаха да твърдят, че моята работа като университетски преподавател е да произвеждам „кадри за пазара”. Отвърнах с присмех: като как смятате, че като преподавам „Етиката” на Аристотел накрая ще произведа оператор на комбайн „Беларус”?

Работата обаче се оказа сериозна. Преподаваните предмети в университетите бяха префасонирани в „професионални направления”. Беше ми обяснено, че както си преподавам Аристотел, трябва накрая студентите да бъдат снабдени с „професионални умения”, като например да знаят как се прави рекламна кампания.

Отново възразих. Правенето на рекламна кампания се учи в десетки наистина добри професионални курсове – както, впрочем, оперирането с комбайн „Беларус”. Който иска да придобие тези (и други) професионални умения – да заповяда да се запише в тези курсове. Натъртвам: повечето от тях са наистина много добри. За десетина уикенда въпросният младеж ще овладее въпросните умения. За какъв дявол му е на този човек да прекарва четири години в университет? Очевидно е, че в университетите се занимаваме и с някакви други неща, отвъд професионалните умения.

След време тази буря изгуби от силата си. Оказа се, че ми е позволено да продължавам да преподавам Аристотел, Августин, Марк Аврелий и останалите класически мислители с хипстърски бради. И тия без брадите се оказаха възможни, като например Тома Аквински, Джон Лок и дори Джон Стюарт Мил, с неговите бакенбарди а ла Елвис.

Тъкмо от гърдите ми да се откърти въздишка на облекчение - и дойде новата офанзива. Този път, отново следвайки световните тенденции, МОН реши да раздели университетските специалности (и, следователно – преподаватели) на две групи. Първата мина към рубриката „нашата гордост”. Това се оказаха предимно онези специалности, които доскоро наричахме „технически”. Във втората група – „срам ни е от тях” – останаха хуманитарните направления и социалните науки, т.е. разните му там очевидно неприлични глезотии като философия, история, филология, политология, социология, антропология, културология и подобни.

По кой критерии едните се оказаха „гордост”, а другите – „срам”? Как стана така, че философията, която се преподава от две хилядолетия и половина (и за чиито най-видни представители всички поне сме чували) се оказа по-маловажна от специалности като „Двигатели с вътрешно горене” или „Подвижен железопътен състав”, на които тепърва им предстои да родят своя Зенон?

За капак, напоследък в критериите за определяне на „гордост” или „срам” МОН вкара „количество старт-ъп компании” и „количества регистрирани патенти”. Тук вече съм обречен вовек да остана в графата „срам”. Какви, в името на Зевс, компании или патенти мога да изкарам това, че уча студентите да разберат притчата за пещерата в „Държавата” на Платон?

В дъното на цялата работа е онова гибелно убеждение, което пъпли от края на 1980-те години и, макар рядко изказвано на глас, всъщност гласи следното: качество няма. Всичко е количество. Онова, което не може да бъде околичествено – то не заслужава да съществува. А колкото е по-голямо количеството, толкова по-добре (неясно защо).

И така стигнахме до момента, в който, за да знаят в коя графа – „гордост” или „срам” – да те запишат, чиновниците в МОН искат, ако не можеш да се похвалиш със старт-ъпи или с патенти, да им представиш таблички колко пъти са те цитирали из световните издания.

Тази цитатническа зараза започна да върлува из академична Европа преди около 15 години. Веднага се видя следното. Точните, и особено приложните науки, събират 90 на сто от всички цитати; хуманитарните и социалните – 10 на сто.

Ясно е защо е така. Ако си математик или химик, ти вадиш някаква хипотеза или заявяваш лабораторни резултати. Всички твои колеги се втурват да ти проверяват хипотезата, респективно – да възпроизведат твоите резултати в своите лаборатории. Така действат тези науки. Един от страничните резултати от това положение е, че хората с лабораториите и уравненията непрестанно се цитират един друг. При хуманитарните и социалните направления това не е така. Не им е такава природата.

Хайде сега да видим какво се случи тогава, преди петнадесетина години, в европейските университети. Усетили, че са тежко дискриминирани от новата система, хуманитариите започнаха да правят негласни картели, за да оцелеят: „Ти цитираш мен, аз цитирам теб, накрая всички сме високо цитируеми”. Като в оня виц, в който двама грузински мафиоти пият на маса и, след като са се наквасили, единият декларира: ”Ти мен уважаваш ли ме? Уважаваш ме. Аз теб уважавам ли те? Уважавам те. А, значи ние двамата сме уважавани хора”.

В цитатническите картели доста бързо потънаха елементарните критерии за професионализъм. Ако твоят академичен живот зависи единствено от това да те цитират колегите, то никой няма интерес да те сгащи, когато послъгваш – когато, например, вадиш заключения от данни, които не са достатъчни за подобни заключения.

Свличането на професионалните критерии – на качеството – заради фиксацията върху количеството бе основната причина преди десетилетие и половина аз лично да се оттегля от съвместна работа с европейските колеги. Никога не бях сигурен дали някой някъде нагоре по веригата не „масажира” данните така, че да нагласи своите заключения; а неговите съкартелници да го цитират като гений (за да стори той после същото за тях). Не исках да участвам в това и напуснах. Ето обаче, че тази зараза ме застигна и тук.

В тази каша има заровени две огромни концептуални грешки, от които следват наличните днес образователни катастрофи. Първата грешка е очевидна: количествените натрупвания не водят до появата на ново качество. В най-добрия случай количественото натрупване води до онова, което Хегел нарича "лоша безкрайност" ("колкото повече – толкова повече"). В лошия случай, както вече стана в Европа, води до сриване на качеството.

Втората огромна концептуална грешка е следната: счетоводителската (по същество) мания за околичествяването на всичко затрупа под планини от таблици самия смисъл от висшето образование. Вперили уморени погледи в милиони таблици, правителства и образователи са забравили за какво изобщо съществуват университетите.

Та: за какво служи висшето образование? Поради каква причина изобщо имаме университети вече хиляда години, а ако добавим и академиите от класическата древност – от над 2 300 години? Какви съображения са тласкали някакви хора, както са си седели, да решат: „Ами хайде сега да изобретим университетите.”?

Най-лесният вход в този огромен въпрос е през етимологията (попадаща днес в графата „срам ни е от тях”). Да видим произхода на базисната в случая дума „образование”.

Английската дума education произхожда от латинската дума educare, ще рече: да извеждам навън, да водя в някаква посока. Французите имат чудесната дума formation: оформям, придавам форма на някаква материя. При германците имаме bildung: строя, изграждам. Може би най-ясна е старата българската дума "просвета": просвет в мрака, път към светлината. Но дори ако се вслушаме в по-скучния днешен термин „образование”, ние ще чуем отглас от „образуване” – нещо много близо до френското „formation”.

Всичките тези думи са се родили по повод университетите векове преди появата на сегашния вид училища. Тези думи обясняват именно онова, което се случва – или би трябвало да се случва – в университетите. А то е, да резюмираме: да образоваш някого, това означава да го поведеш (educare) вън от мрака и по посока на светлината (просвета), така щото този човек да придобие форма (formation), да се изгради (bildung) – да се образува като човек „на изхода” на процеса.

За какъв тип човек говорим? Тук кучето е заровено в произхода на думата „университет”, от латинското „universitas”, ще рече – „цялото”. Говорим за цялостен човек, а не – за „кадър за пазара”, тесен специалист по комбайни.

Това е предназначението на университетите и ако те не правят това, те престават да бъдат университети.

В самото понятие за университет (ще ме извините, че ползвам „понятие” в платоново-хегеловия смисъл, Платон и Хегел бидейки философи и следователно – в графата „срам ни е от тях”) няма и следа от неща като професионални умения или количествени показатели. Как да околичествиш онзи напрегнат и труден процес, в края на който средното 18-годишно диване излиза като цялостен, изграден, цивилизован човек? С какви индикатори да измериш това?

Ще ме извините, че тази статия се превърна в long read, но след като се справихме с околичествяването и с цитатническите картели, нека за момент се върнем към въпроса с „професионалните умения”.

В своя класически период, приключил някъде през 1990-те години, големите, древните и авторитетни британски университети, които в последните столетия бяха станали пример за останалите – тези университети не преподаваха практически неща като журналистика, да речем, или бизнес администрация (или каквато и да е администрация), да не говорим за „Подвижен железопътен състав”. Те имаха фундаментални науки (физика, химия, математика), но се съсредоточаваха върху сегашните „срамни” направления и най-вече върху класиката. Защо?

Защото те знаеха какво трябва да знае и умее един цялостен, изграден и цивилизован човек. Той трябва да знае какво представляват хората; как хората се опитват да живеят заедно и защо често не успяват; какви са идеите, които тласкат хората да имат едно, а не друго поведение. Знаейки такива неща, всеки, завършил Оксфорд, да речем, има основните умения не само за справяне с живота, но и за ръководенето на хора и процеси към по-голяма степен на цивилизованост. Британската империя, най-голямата някога съществувала, е била изградена и ръководена от хора, учили латински, гръцки и философия.

Твърдя съвсем отговорно, че за да разбереш хората и онова, което правят (и защо го правят), четенето на големите философи е по-полезно от всякакви програми за администрация или лидерство.

Аристотел ти казва да избягваш крайностите, тъй като всеки инак правилен принцип, доведен до крайност, става зловреден. Хегел ти съобщава, че всяка идея, представа или ценност може да се обърне в обратното на себе си. Лок разяснява същността и целите на държавата, както и причината, поради която гражданите имат право на бунт срещу властта, ако тя нарушава принципите на справедливостта. Кант обяснява, че хората в своята фундаментална същност, т.е. когато ги разтовариш от предикати (съжалявам за тази дума, също от срамните), са морално равни помежду си индивиди, отговорни за добруването дори на непознати. Мил илюстрира защо едно общество без свобода е обречено на стагнация и загниване; както и защо жените всъщност са пълноценни хора и в това са равни на мъжете.

Да, в последните стотина години университетите се захванаха и с нетипични за тях проблематики с по-тясна от традиционната насоченост. Това е неизбежно, имайки предвид бурното разделение на труда, тръгнало с индустриалната революция.

Но университетите не са по своята природа професионални училища. Ще рече: дори в преподаването на „Подвижен железопътен състав” трябва да прозира онова, поради което университетите изобщо съществуват. Един цялостен, изграден човек, когато се занимава с железници ще прави така, че хора да не загиват в тях. Това няма да може да прави човек, който не е „граден”, а е научен да отмята бройки – да околичествява.

Манията за „професионализация” и околичествяване създаде атмосферата, в която носещите греди на университета като понятие са схващани като срамни. Това е една от причините именно основните университетски направления да нямат студенти. Та кой младеж, напращял от планове за живота си, би се записал да учи философия, след като отвсякъде му внушават, че философстването е срамно занимание?

Наистина ли смятате, министър Денков, че ако след още едно десетилетие университетите закрият философията, историята, социологията, филологията и останалите „срамни” специалности, това ще повиши качеството на висшето образование? Наистина ли мислите, че изграждането на млади хора като цялостни и отговорни личности е нещо, което може да намери количествено отражение в ексел таблици?

Ако отговорът е „да” – предписвам Марк Аврелий, три пъти дневно, на гладно.