Проведеното външно оценяване в четвърти клас за пореден път доказа, че тази процедура е статистическа гимнастика за доказване на знания, които, за съжаление, не кореспондират с реалните.

Новият формат на структуриране на начален етап цели намаляване на стреса и повишаване на качествените резултати, а малките матури сякаш целят да докажат тази хипотеза.

Тенденцията в мини матурите, както и в останалите матури, е избягването на слаби оценки и неглижиране на смисъла от тях, но високите резултати не показват постигането на по-добри знания, социализация и възпитание…Това се прави с простичка оценителна система, в която учителят няма вариант да пише двойка, защото всички трябва да имат шанс да бъдат документално доказано като „успешни“, след което, разбира се, да станат и „успешни“ студенти.

Слабата оценка или двойката вече няма почва в българското образование по две основни причини. Първата е, че тя далеч няма стимулиращото и амбициращо въздействие върху ученика за по-добро представяне. Слабата оценка вече действа твърде стресиращо на българския родител, който, вместо да мотивира детето си към по-добра резултатност, се опитва да „мотивира“ административно или агресивно учителя и директора да не оценява по този лош начин детето му.

Втората причина за игнорирането на двойката като оценка е заложената в новия механизъм за преодоляване на образователни дефицити процедура, злощастен опит за нова политика, при която родителят е освободен от задължения и отговорности за слабото представяне на своето дете. Задълженията и отговорностите за успеха на ученика са вменени на учителя, който, при слаба оценка, трябва да организира допълнителна работа за този ученик след учебните часове или през ваканциите. За да има още по-голям драматизъм в тази ситуация, осигуряването на присъствието на ученика за допълнителна работа, зависи от съгласието на родителя. Ако той не се съгласи, то неговото дете няма как да получи възможност в образователната институция да преодолее образователните си дефицити.

Едва ли досега тенденцията за намаляване на  броя и неглижирането на текущи, срочни и годишни оценки, поставени от учителите, е доказала своята ефективност. И въпреки това се налага една българска иновация, при която всеки учител трябва да мотивира и аргументира всяка оценка, най-вече различната от шестица, практика, която не е традиционна във водещите образователни системи.

Творците на образователните норми реално поставят под съмнение почти всяко решение на учителя, касаещо методите на преподаване, партниране, оценяване и др. Поставянето на добрия учител като качествен авторитет под постоянно съмнение и натиск, разбираемо го определя не като приоритет на образователните институции, а често като неудобен и нежелан в системата. В резултат много качествени учители я напуснаха.

 Като контрапункт на казаното досега, на учителя в България се гласува „огромно“ доверие, за да изпълнява несвойствени за професията му дейности и способности: дежурства в коридори и училищни дворове, медицински знания за първа помощ, антитерористични умения, бодигард на ученици или квестор, аниматор на пътуващи ученици и още много други. Като пример в модерните образователни системи тези дейности се изпълняват от квалифицирани, но непедагогически специалисти. Във Великобритания всички участващи в изпитите квестори са щатни специалисти без педагогическо образование.

Преди 2000 години Квинтилиан е казал: „Практика без теория е по-ценна от теория без практика“. Това е и препоръката на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“: нека чуем гласа на българския учител, за да градим успешни политики. Днес нямаше да имаме тежкия проблем с ненужната бумащина, агресията в образователните институции, ако само се бяхме вслушали и послушали този глас, а учителската професия щеше да бъде желана и търсена.