Протестът видимо затихва, макар да продължава с упоритост да се събира в „триъгълника на властта“ в София. Упоритостта е удивителна и несъмнено заслужава респект. Но и броят на протестиращите е от значение – правителството се окопити след първоначалния уплах и предприе контраофанзива с мащабното раздаване на бюджетни средства за потискане на недоволствата

Това пише Антоний Тодоров в личната си страница.

Времето също тече и датата на редовните избори е твърде близко, с което на практика се обезсмислят едни предсрочни избори. Това видимо променя и реториката както на протеста, така на парламентарната опозиция и на управляващата коалиция.

Лошото е, че отвъд реториката, ангажираните в тази политическа криза започнаха да правят дребни сметки, с което рискуват да ликвидират тихомълком каузата, с която протестът започна. А каузата се състои в искането за две незабавни оставки – на премиера и на главния прокурор. Основанията й са сходни – корумпирано присвояване на публичната власт и използването й за частни цели. Политическият залог на протеста също е ясен – демонтиране на фактическия политически монопол на ГЕРБ като условия за възстановяване на демократичния цикъл на състезание между различни политически актьори (леви или десни, центристи или радикали)

Дребните сметки, обаче, са от подобно на оспорваното статукво естество  – да се присвои частно голямата първоначална енергия на протеста, да се използва частно неговата легитимност. За какво става дума?

„Триото“ или кой с кого или против кого?

Наскоро „отровното трио“ обяви, че не смята БСП за алтернатива на ГЕРБ, както и че сега най-важната задача е осигуряването на честни избори. За тази цел триото покани за разговори няколко организации от извънпарламентарната опозиция: „Демократична България“, „Има такъв народ“ и „Изправи се.БГ“. На поканата откликнаха двете последни партии, а от ДБ изтъкнаха, че имат отдавна план и действия в същата посока (но не дойдоха на срещата). На практика единодействие не беше постигнато, а свеждането му до осигуряване на честни избори силно ограничава първоначалните намерения на протеста – промяна на сегашното управление като условие за всичко останало.

„Триото“ всъщност се опита да събере на едно място Слави Трифонов, Мая Манолова, Христо Иванов и вероятно други извънпарламентарни организации в нещо като „анти-ГЕРБ“ общ политически фронт. Но изключи от него социалистите. Както и ДПС, обвинено, че е в тайна договорка с ГЕРБ (особено активни в това отношение са от ДБ). На ако се погледнат дори най-оптимистичните социологически сондажи, очакваната електорална тежест на трите поканени партии достига 30-35% от гласувалите – повече от ГЕРБ и БСП поотделно, но недостатъчно за парламентарно мнозинство, при положение че се споразумеят за това помежду си (което засега не става).

Тогава – с кого биха се опитали да управляват след изборите? С ГЕРБ, БСП или ДПС – всичките го изключиха изрично? Или може би се надяват някак като политическо чудо някой от тях (поотделно, защото дори и не говорят, че могат да са заедно на изборите) да постигне „ефекта НДСВ“ от 2001 г.? Това едва ли ще се повтори, по-скоро потрети, защото ГЕРБ всъщност беше действителното повторение на НДСВ през 2009 г. Или може би се надяват това да бъде направено най-вече от една може би очаквана, но засега избягвана, макар и подшушната като възможна „партия на протеста“, ангажираща основно „триото“?

Тези очаквания, обаче, по същество се свеждат до спечелване на няколко места в бъдещия парламент (най-малко дузина от всеки от участниците, но не и повече от половината дори общо). Следователно темата за „смяна на управлението“ и „промяна на модела“ изглежда е отпаднала от действителните очаквания, както на триото, така и на поканените за консултациите извънпарламентарни организации. Проблемът е, че всеки от тях се страхува да обяви публично, дали възнамерява да си сътрудничи с някой от другите след изборите. Защото е убеден, че такова заявление ще подкопае част от очакваната подкрепа. Затова принципът е: „Всички за един, но всеки за себе си“. Тук т.нар. „традиционни десни“ отново остават в плен на убеждението си, че главният им противник е БСП (или бившите комунисти). Но са пропуснали да забележат, че останките от СДС (днешната партия с този етикет) е вече в траен политически съюз с ГЕРБ. Излиза, че ГЕРБ не е противник днес за тези десни, а дори гаранция, че „комунистите няма да се върнат на власт“. Ето защо ГЕРБ могат да не се притесняват в този случай.

Ами БСП и ДПС?

Какво е поведението на парламентарната опозиция в лицето на БСП и ДПС? БСП изглежда предпочита да се занимава със себе си и вероятно трябва истински да се радва (макар и неявно), че не се стигна до предсрочни избори. Защото в ситуацията на вътрешен конфликт социалистите щяха да постигнат много по-малко, отколкото на предишните избори. Но какво смята да постигне БСП на бъдещите избори? Дали наистина вярва, че може да има самостоятелно мнозинство за управление? Пак най-оптимистичните сондажи показват, че за социалистите смятат да гласуват 20-25% от гласуващите. Дали ще е повече, отколкото за ГЕРБ, или по-малко (сондажите се колебаят), това има само символическо значение. Защото няма да е достатъчно за самостоятелно мнозинство. Тогава? С кого БСП възнамерява да се договаря за общо управление в бъдещия парламент?

Засега БСП също се държи така, сякаш вярва, че в на изборите ще получи парламентарно мнозинства самостоятелно. Ако обаче мисли, че ще са й нужни партньори или съюзници (преди или след изборите?), то не го е показала. Социалистите изключиха всякаква възможност за сътрудничество с ДПС („опарени“ от опита на 2013-2014 г.). Направиха една среща на „леви партии формации“, която не доведе до нищо. Първо, защото на срещата отсъстваха формациите на Татяна Дончева и на Мая Манолова. Второ, защото и БСП, и участващите, знаеха, че дори да се стигне до лява коалиция (по-скоро невероятно), „малките“ се бъдат със сигурност присъдружни и без право на глас. Трето, защото дори да събере подкрепата на всички леви организации, това пак няма да стигне сега до парламентарно мнозинство. И четвърто, защото едва ли може да се постигне обща политическа програма за управление на толкова различните леви организации в България (разбирането им за „лявост“ е често противоположно, а някои смятат убедено, че БСП съвсем не е лява партия).

Но БСП не направи и никакви постъпки за разговори (дори не за договаряне) с протестната опозиция („триото“, Слави Трифонов или Мая Манолова). Дори с предложение за някакво минимално сътрудничество, дори само за отстраняването на ГЕРБ от властта и за разграждането на установения политически монопол. Напротив, наскоро председателката Корнелия Нинова заяви, че не е даденост БСП да подкрепи Румен Радев (засега единствената институционална опора на протеста), за втори мандат. А в БСП „свалиха доверието си“ от една от своите емблематични фигури и активна участничка в противопоставянето на сегашното управление – Елена Йончева. Е, ГЕРБ могат да не се притесняват и в този случай.

Най-сетне ДПС, което обяви още при формирането на коалицията между ГЕРБ и „Обединените патриоти“, че ще бъдат твърда опозиция на правителството. Движението предложи най-екстравагантната идея за излизане от кризата – едновременната оставка на Бойко Борисов и Румен Радев. Оставям настрана въпроса, дали това не би предизвикало още по-дълбока политическа и институционална криза. Очевидно ДПС искаха с това да покажат „равна отдалеченост“, някакво специфично разбиране за центристка позиция в условията на политическа поляризация. Но в дадения контекст тази позиция несъмнено е подкрепа за правителството, тъкмо защото президентът е един от най-ярките му критици и застана на страната на исканията на протеста. И в този случай ГЕРБ няма защо да се притесняват.

Дребните сметки на ГЕРБ

Онова, което най-много разтревожи ГЕРБ в началото на протеста беше опасението, че може да се стигне, макар и временно, до обединение на „всички срещу ГЕРБ“. Частично такава ситуация имаше веднага след изборите през 2013 г., когато нито една от останалите три партии в парламента (БСП, ДПС и „Атака“) не искаше да се коалира с подалия оставка Бойко Борисов. Тогава обаче ГЕРБ получиха неочакван „подарък“ с назначението (макар само за седмица) на Делян Пеевски за председател на ДАНС, което отприщи дълги протести.

Но поради по-горните причини протестът днес загуби значителна част от първоначалната си енергия. Затова ГЕРБ също започнаха (или продължиха) с дребните сметки: с аргумента „вслушваме се в протеста“ вместо оставки (и предсрочни избори) предложиха проект за нова конституция. Оставям настрана кой и за колко време съчини новия текст, който веднага блесна с нещо, изразяващо разбиранията на авторите му за обществото: разделът за правата и свободите отиде най-накрая, след всичко останало. Ясно беше, че ГЕРБ едва ли ще съберат квалифицирано мнозинство за обявяване на избори на ВНС (2/3 от депутатите или 160 гласа).

Но тук дребната сметка се оказва двойно печеливша. Ако има мнозинство и бъдат насрочени избори за ВНС, редовните избори за ОНС ще отпаднат, а новите избори ще могат да се отложат до края на май (5 месеца максимум от началото на обсъждане на предложения текст в НС + 3 месеца, в които да се състоят изборите). Така мандатът на действащото правителство ще се удължи дори до края на ВНС, защото последното може да взима решения само по въпроса, по който е свикано (нова конституция). Ако няма квалифицирано мнозинство, дебатите за ВНС могат законно да се отложат до края на февруари 2021 (3 месеца след внасяне на проекта), което ще означава спечелено време до редовните избори (вероятно в края на март 2021).

Освен това при редовни избори няма да има служебно правителство, редовното ще изпълнява функциите си до съставяне на ново. Последното изглежда отсега трудно, заради очаквания разнороден състав на парламента без подчертано политически мнозинство. Така сегашното правителство ще продължи още дълго, много по-дълго при поредица от предсрочни избори без излъчване на ново правителство.

А ГЕРБ се страхуват от ново правителство без ГЕРБ, било то служебно или редовно. Защо? Говорят за реваншизъм? Значи вярват, че има основания за това, и основанията са стореното от това управление. Засега, обаче, при фактическото наближаване на датата на редовните избори, ГЕРБ могат да бъдат спокойни и по този въпрос.

Тогава? Знаменитата теорема на Томас гласи: “Ако хората дефинират социални ситуации като реални, те стават реални в своите последствия.” Понеже сме човеци, действаме съгласно разбиранията си (било то убеждения, вярвания или предразсъдъци) и няма значение, дали те са истинни или лъжовни. Ако си представим днешната ситуация като безизходна, тя ще стане такава поради нашето действие (или по-скоро бездействие). Организациите, които се самоопределят днес като опозиционни са пред важно решение: дали ще работят за закрепване на ситуацията или за нейната промяна. Ако продължат в сегашния дух, първата хипотеза е по-вероятна.

За да се промени ситуацията (втората хипотеза), е нужно усилие, което да обедини макар и разнородни виждания за по-далечното бъдеще в една минимална програма за най-близкото бъдеще. Това изисква въображение, но също и лидерство. Последното не означава „премахване на вътрешнопартийната опозиция“, а обратното, противопоставяне на собствените предразсъдъци и на предразсъдъците на съпартийците. Една минимална програма за „възстановяване на нормалността“ не е непостижима и по някакъв начин мнозина предлагат различни нейни елементи. Трудността е, липсват дори разговори (не говоря за преговори) между заинтересованите. Смисълът й е демонтаж на политическата хегемония на ГЕРБ, нещо, което би било от полза и за тази партия и в някои случаи се е споделяло и от нейни видни дейци.

Но ще има ли достатъчно храбри и с въображение политици от широката и разнородна опозиция, които да направят стъпката към отместване настрани на старите омрази и недоверия и към началото на разговор за българското общество? Засега съм отчаян песимист по този въпрос…