Можеше ли да остане жива младата майка във врачанската болница? Едва ли. Не само защото има едно здравеопазване за бедни и друго за богати

А защото бездушното, безотговорно безразличие се отглежда десетилетия наред, пише Александър Андреев в Дойче Веле

Сърцераздирателно…

Стотици хиляди хора в България с невярващи очи са гледали видеото, в което 44-годишната жена умира на една прегръдка разстояние от детето си в непревземаемия подстъп на врачанската болница. И са ронили сълзи, и са псували здравната система, „Бърза помощ“ и цялото правителство начело с министъра на здравеопазването…

Всъщност българското здравеопазване изобщо не е единственият виновник за смъртта на младата майка. И нека не го описваме единствено като убийствена пустош, където хората мрат на конвейер, а неколцина златотърсачи лакомо пълнят джобовете си.

Едно здравеопазване за бедни и друго за богати

Днес българското здравеопазване е далеч по-добро, отколкото преди 30 години (да, знам колко хора ще скочат срещу това твърдение), а разликата между тогава и сега е само в едно: днес се вижда, че има едно здравеопазване за богати и друго за бедни, докато по времето на НРБ този факт се криеше. Тогава нямаше мобилни телефони с камери, нямаше и социални мрежи, от които да научим за всекидневните човешки трагедии, а след това да пророним сълза и да напсуваме властта. (Пък да псуваш властта си беше доста опасно.)

Не, вината на здравеопазването в случая отстъпва на заден план, макар че я има. Още повече в сегашната ситуация, когато това здравеопазване е не само претоварено поради пандемията, но и раздирано от вътрешни противоречия за вируси, терапии и ваксини и травмирано от външния натиск на побеснели антиваксъри, на идеологически настървени разобличители на „мита за пандемията“ и на обикновени опортюнисти, които търсят 5 минути слава или някакъв политически бонус.

А вината е другаде

Истинската вина за случилото се във врачанската болница носи ширещото се равнодушие, безразличието, бездушието, потискащият обществен вакуум, в който живее топящото се българско население. То затова се и топи, защото хората нямат усещането за солидарност помежду си, защото социалната тъкан е обезкървена, а дехуманизацията непрестанно се зъби ту срещу бежанците, ту срещу хомосексуалните, ту срещу другите малцинства.

И това не е от вчера или от онзи ден, не е виновен единствено цинизмът по времето на Борисов, капитализмът, настъпил преди това, или измисленият „социализъм“ по времето на НРБ.

Виновна в крайна сметка е онази администраторка зад стъклото във врачанската болница, която си разбърква кафенцето. Виновна е тъкмо тя във всичките си превъплъщения, които човек всекидневно среща в България: бездушното, безотговорно безразличие, отглеждано десетилетия наред на тази територия. Територия, където снишаването и оцеляването са житейски постулати, където „те ме лъжат, че ми плащат…“ и „законът е врата у поле“ са доминиращи философски възгледи, а умрялата жена в преддверието на врачанската болница ще бъде забравена точно за един ден…