„Досиетата на Пандора“ на International Consortium of Investigative Journalistsи други източници периодично хвърлят светлина върху глобалната Офшория, сенчестата държава, изградена от глобалната финансова олигархия с помощта на големите световни банки, адвокатски и счетоводни фирми за избягване на националното данъчно облагане на простосмъртните държави

Коментар на Валентин Хаджийски, публикуван в E-vestnik

Разбира се, и българската финансова олигархия внася – и не толкова скромната си – лепта в растежа на Офшория.Демонтажът на „модела ГЕРБ“ наред с другото задължително ще минава и през „деофшоризацията“ на сенчестия капитал.

Но е много важно да се разбере, че офшорните капитали съвсем не са сравнително тясна тема, отнасяща се до няколко печално известни български и руски олигарси, до бившия американски президентски кандидат Мит Ромни, забравения вече спекулант Марк Рич или до разните контрабандни и терористични мрежи, а са основен проблем на функционирането на съвременния капитализъм.

Не само журналистически разследвания, а и сериозни икономически изследвания от последното десетилетие показват, че Офшория е натрупала само финансови активи от 8,7 трилиона долара (2017 г.) или над 10% от световния Брутен вътрешен продукт. А според НПО-та като Tax Justice Network съвкупното необлагано с данъци частно богатство се оценява от 21 до 32 трилиона долара. Последната сума възлиза на около 35% от съвкупния глобален публичен дълг. И скоро ще го стигне, ако тенденцията се запази.

Най-консервативната и общоприемлива

оценка на размерите на Офшория,

предложена от френския икономист Габриел Зюкман, показва, че глобалното офшорно финансово богатство надвишава над два пъти годишните приходи на федералния бюджет на САЩ. Публикацията на Зюкман „Липсващото богатство на народите: нетни длъжници или нетни кредитори са Европа и САЩ?“ (The Missing Wealth of Nations: Are Europe and the U.S. Net Debtors or Net Creditors?, 2013) е достъпна в интернет и малко трудна за четене от неикономисти, но си заслужава усилието.

Според приведените в нея данни например, при отчитане на офшорните активи на физическите си лица, повечето развити западноевропейски страни автоматично се превръщат от големи международни длъжници в големи международни кредитори, а САЩ плътно се доближават до балансирано състояние.

Националните икономики отчитат активите си в чужбина и чуждите активи у дома си, или международната си инвестиционна позиция. Всеки, който се е интересувал, знае, че отчитаните глобални пасиви далече надвишават активите. Как е възможно това? Нали активите и пасивите трябва да са балансирани? Аномалия, добре позната на любителите на конспиративни теории – тук трилиони, там трилиони държавен дълг, но кой, по дяволите, е кредиторът? Не е само Китай, който държи „само“ 1,1 трилиона от общо над 20-те трилиона американски държавен дълг (2020 г.)

Очевидна е връзката между офшорното богатство и държавния дълг. Консервативните оценки на МВФ за преките загуби в национални данъчни постъпления заради офшорките се движат от 500 до 600 милиарда долара годишно. Става дума за гигантска помпа, изсмукваща доход и богатство от огромното мнозинство от населението на света в полза на финансовата олигархия, т. е. вид рента, форма на преразпределение, „корпоративен комунизъм“ – както повече ни харесва.

Става дума и за растящата концентрация на богатството във все по-малко ръце, и за системното му „висококомпетентно“ бягство от данъчно облагане – до степен много големи и рентабилни американски корпорации да не плащат нито стотинка данъци в САЩ – и, разбира се, за държавната подкрепа за корпорациите чрез всевъзможните пролуки (loopholes) в данъчното законодателство, които правят това възможно.

А също и за това, че свръхдоходите и свръхбогатството – това са пари, реално изключени от икономиката,дори и когато не са скрити в офшорки. Например пред миналото десетилетие в условията на дефицит на търсенето и най-рентабилните американски корпорации не разширяваха производството, а предпочитаха да държат свободни пари в брой – в 2010 г. тези бездействащи пари само в САЩ се оценяваха на два трилиона долара – или, като Apple, да изкупуват обратно акциите си (buyback).

Въздържането от харчене създаде „ликвиден капан“ и въпреки печатането на пари (quantitative easing) инфлация така и не настъпи – напротив, имаше постоянна заплаха от дефлация с падане на доходите и поскъпване на дълговете. Създаде се дълготрайна депресионна спирала, в която трябва да търсим причините за сегашната глобална криза в производството и логистиката.

Днес пък икономическите Касандри затръбиха за световната инфлация, предизвикана от печатането на пари за борба с Ковид и за стимулиране търсенето на населението. Последното не се отнася за България, но пък се отнася с пълна сила за САЩ. Но трябва да се каже, че не скромното потребление на масите, а

свръхбогатството има неприятния навик

да се използва за спекулации с активи, да образува дестабилизиращи балони, да вдига спекулативно цените и на стоките и услугите, плащани и от средната класа, и да ги прави недостъпни за нея.

Цените на жилищата в Манхатън, където живея, са моят пример: в последните десетилетия с парите, с които може да се купи огромна къща с 5 спални и два гаража на 1-2 часа път от града, в центъра не стигат и за едностаен апартамент. Пазарът е деформиран от постоянния натиск на големите пари от цял свят – не само от Русия и Китай. Но тези процеси са в ход навсякъде, и в България също.

Очевидно е също, че големите необлагаеми пари корумпират държавата и отменят демокрацията до второ нареждане. В последното десетилетие например консервативното мнозинство в американския върховен съд с решенията си по две нашумели дела, Citizens United и McCutcheon, максимално улесни участието на големите пари в купуването на политици, като приравни правото да се върши това с „правото“ на корпорациите „на мнение и изразяване“. „Корпорациите са хора“ е принципът на това правораздаване.

Ужасяващата корупция на българския политически живот, която комай се приема за даденост от много наши съотечественици и от двама от тримата сериозни кандидат-президенти – Герджиков и Панов – за съжаление не е наш балкански и ганьовски патент, а характерен белег на съвременния капитализъм. Разбира се, тя си има и национални особености. Но борбата с корупцията у нас няма да даде особен резултат, ако се води само на национално равнище. Необходими са радикални мерки за повече данъчна справедливост и прозрачност на европейско и световно равнище. Засега обаче в международната общност съвсем не се наблюдава политическа воля за това.