Както би казал Габриел Г. Маркес, ставащото в Украйна е хроника на една предизвестена война. Единият от резултатите след войната ще е, че „на Путин няма кой да пише.“ Вероятно за дълго време

Публикация в E-vestnik от Квадрат пет със съкращения на Енчо Господинов.

Русия започна тази война с надеждата, че най-сетне Западът може да чуе воплите й; че се чувства притисната в ъгъла след като НАТО завземаше километър след километър от бившите й подопечни страни и територии – въпреки вербалните, но непревърнати в договор обещания, че няма да се разширява на Изток след обединението на Германия. „Другата страна“ отрича да е давала такива обещания.

Путин изпълни заканата си, надявайки се вероятно, че „специалната операция“ ще приключи бързо, с малко жертви и много фанфари, както победата на Роналд Рейгън над Гренада през 1983. Но както е казвал Наполеон , „…преди битката всеки план е добър, но след битката всеки план е лош.“ Предполагам, че е прав. Особено след като печели битката край руското село Бородино в 1812. Която бързо се превръща в „пирова победа“ и довежда до фиаското на императора при Ватерло три години по-късно.

Една от основните разлики между времето на Наполеон и тази на Путин е, че днес всяка война се води на два основни фронта: на бойните полета и в ефира. Телевизионните базуки, бълващи снаряди от кръв, сълзи, дегизирани лъжи и фини полуистини са също толкова важни за всеки пълководец, както самолетите, ракетите и танковете. И сега дори руските танкове да осигурят победата на Кремъл над доскорошните славянски братя, поражението на медийния и пропагандния фронт ще бъде доминиращо и ще превърне планираната победа на танковете в политическа, икономическа и репутационна катастрофа за Русия.

През последните 10-15 години Русия създаде много нови оръжейни системи. Тяхната ефикасност беше изпробвана в Сирия. Но ако там можеше да се стреля отдалеч – от самолети, дронове и кораби в Средиземно море, в Украйна битките са по-различни и няма да мине само с дистанционно управление. Няма да бъде само Операция „Shock and awe“ („Шок и ужас“), както в Ирак през 2003. А по-скоро ще бъде като „Desert Storm“ („Пустинна буря“) в 1991. Те също бяха галено наречени „операции“, а не войни, откъдето може би генерал Стефан Янев е взел назаем дефиницията на сегашната касапница. Не е предполагал вероятно, че словесната заемка ще му струва толкова скъпо. Но, както казахме, днес медийните думи, звуци и картини променят кариери и често превръщат победите в поражения.

Ако преди няколко години се казваше, че с политиката си към Русия и Китай Америка ги е хвърлила в „братска прегръдка“, искаше или не сега Путин направи същото: с нахлуването в Украйна той хвърли Европа в прегръдките на САЩ и стабилизира съюза, раздиран от съмнения и противоречия. Плюс това, войната в Украйна осигури и валидна причина за съществуването на НАТО. Съществуване, подложено на съмнение след края на Студената война и оспорвано дори от главнокомандващи философи като президента Тръмп.

Обединената дипломатическа и медийна мощ на САЩ и Европейския съюз, подкрепени от икономическата и оръжейната им сила, успяха да направят така, че да изолират Русия в международен мащаб, да наложат собствената си версия за това кой казва истината и в крайна сметка да спечелят сърцата и умовете на милиони хора по света. Комбинираната огнева мощ на техните медии, надхвърляща многократно тези на няколко руски телевизионни канала, агенции и вестници, доведе до същия резултат както по време на Виетнамската война от 1961 до 1975 г: от телевизионните камери на CNN, BBC, СNBC, Euronews и десетки други войната влезе във всеки дом от Талин до Тексас, от Варшава до Ванкувър и от Букурещ до Бърмингам. Окървавените лица на старци и жени, майки с деца, притиснати до гърдите им и влачещи куфарчета докато панически пресичат границите на съседни държави в ужас от падащите бомби – тези картини на шок и ужас промениха мнението на милиони хора по света за днешна Русия и нейния лидер.

Те обезсмислиха до голяма степен посланието на „Хотят ли руские войны” в тъжните куплети на Евтушенко, а страната изгуби много от моралното си превъзходство, с което толкова се гордееше – и не без основание – след победата над нацистите през 1945 г. И сега – както беше и със САЩ след Виетнам – днес много хора по света, до вчера приятели на Русия, я виждат като класическа завоевателна империя с брутална сила.

Сянката на трагедията в Украйна се добави в съзнанието на по-старите поколения, които помнят Унгарското въстание през 1956 и Пражката пролет през 1968. След картините, които сега гледаме по тези телевизии, които не успяха – или не пожелаха – да покажат възраждащата се ярост на украинските бандеровци или разрушените от украински оръдия училища и детски градини в Донецк и Луганск през последните 8 години, днес малцина ще поискат да чуят доводите на Москва, че иска нова колективна система за сигурност и гаранции за бъдещето си. Добро и лошо, правдиво и изкривено, тълкуване отляво и отдясно, чувство за взаимно мамене и надхитряне – всичко така се насложи едно върху друго от пропагандата, че обикновените хора объркаха деня с нощ. Разумът се изгуби в мъглата на оръдията. В общото медийно надвикване никой не чу гласа на „другата страна“.

Всяка справедлива кауза може да бъде погубена от избора на погрешни средствата за реализирането й. Русия започна да губи информационната война още докато танковите й колони напредваха към Киев. Очертаваше се дълга, изтощителна окопна война, вместо планирания светкавичен блицкриг. Руснаците и да не искаха никакви цивилни жертви сред украинското население, влязоха сами в тресавището. Така те направиха огромен пропаганден подарък на „другата страна“, която години наред се опитваше да демократизира и да ремонтира Виетнам и Афганистан, Сирия, Либия и Ирак – с променлив успех, казано на дипломатически жаргон. И сега руснаците ще трябва търпеливо да чакат много години, преди страната им да може да си изгради ново лице, опънато с политически ботокс.

Случи се точно това, което милиони руски хора не искаха: светът да им обърне гръб, да накаже спортистите им, пианистите, диригентите и дори оперната прима Анна Нетребко, която от двайсетина години придава елегантен блясък с гласа си на Метрополитън опера, на Ковънт Гардън, на Виенската опера и къде ли не. Генералите може и да не почувстват това отдръпване на света, но пианистът Денис Мацуев и диригентът Валери Гергиев ще усетят болката. Да не говорим за рублата и руските банки.

Повтори се същият емоционален и морален отлив от Русия както след 1956, когато Никита С. Хрушчов започна „размразяването“ във вътрешния живот на СССР, отваряйки мрачните страници на архивите за Сталин и случващото се в „Архипелагът Гулаг“, описан детайлно от Солженицин. Тогава хиляди американски и западноевропейски приятели и симпатизанти на СССР се отдръпнаха от него, покрусени от истината. Вероятно и сега ще стане същото.

Трагичните събития като сегашните в Украйна ще доведат до промени в мирогледа на милиони хора. Един ден, когато оръдията замлъкнат – много от тях ще изпитат чувството, че всички империи са еднакви: алчни, агресивни и арогантни. В подобна отровна медийна атмосфера гласовете на мъдри хора като Проф. Ричард Сакуа от Университета в Кент и Проф. Стийвън Коен от Принстънския и Нюйоркския университет потъват като в космическа „черна дупка“. Години наред те говорят за необходимостта от взаимно изслушване и съобразяване с интересите и страховете на „другата страна“. Напразно.

Ето обяснението за изкривеното политическо огледало на полския писател и историк Карол Бунш, „… Как се управлява светът и се разпалват войните? Дипломатите лъжат журналистите и вярват в собствените си лъжи, като ги четат във вестниците…“. Промиват се мозъци, препират се не само пари.

Колкото до наивниците, че моралът и чувството за справедливост движат света на политиката, нека да изключат телевизорите и да погледнат към историята на света през последните 200-300 години, докато си пият сутрешното кафе. Низ от завоевателни войни, световни и регионални, дълги и мигновени, за ресурси и грабежи, за доминация над света и за отмъщение от загубата на предишната война. За чест и слава! И всичко лакирано отгоре с дипломатически финес, медийна глазура и усукани теории. Резултатът го виждаме: от Ватерло до Третия Райх, от Сайгон до Прищина и от Хирошима до Руанда. С кратки промеждутъци, за да се даде „шанс на мира“, както гневно пееше Джон Ленън. И да се подготви следващата умиротворителна операция в световната джунгла. Всичко е изпипано „Хладнокръвно“, ако заимстваме от заглавието на Труман Капоти от Ню Орлийнс. И там се разказва за убийство. А и за какво друго.

В тази безмилостна война със снаряди от думи, звуци и картини гласът на обективността, на разума и на трезвия поглед обикновено се размива. Фактът, че само преди 75-80 години Рузвелт, Чърчил и Сталин заедно са се изправили срещу Хитлер, Мусолини и Хирохито, днес не говори нищо на младите поколения, чието образование в страни като нашата и без друго е със съмнителни качества. Както вероятно и изразът „зони на влияние“ не им говори нищо. Нивата е отдавна подготвена от „елитите“ за семената на пропагандата. Днес медиите вървят след победителите, които ги подхранват, докато страданията остават за победените и унижените, ако перифразираме думите на един тв-принц. Теорията за обективността обикновено остава за студентите по журналистика, които я забравят веднага, след като попаднат в редакциите. Единствената разлика днес е, че „победителите“ в Украйна днес може да ги съдят, макар и предимно в морален план. Репарациите ще ги плащат тези, чийто радиатори ще бъдат вече изстинали, а заводите им – затихнали.

В сегашната световна суматоха дали не трябва да ремонтираме малко лостовете на пропагандата? Дали – вместо да чуваме гласа и на „двете страни“, водещи новата Троянска война, та да разберем къде се крие истината – да не „завъртим копчето на другия глас и да оставим само „нашия“? Изкушението е силно. Може леко да сритаме обективността като критерий и ракурса като още една гледна точка. Теориите да ги оставим на теоретиците от Факултета по масови комуникации.

Но ако читателите си спомнят за американската телевизионна легенда Уолтър Кронкайт от СBS, журналистът-еталон за честност, обективност и професионално-гражданска съвест, ще разбере защо войната във Виетнам спря, оставяйки позор и пепел след себе си; защо Ричард Никсън и Линдън Б. Джонсън се опозориха с лъжи и пропагандни трикове, а десетина медии и стотина елитни журналисти излязоха победители, налагайки истината над пропагандата. Уроците на Кронкайт, на Питър Дженингс, на Дейвид Халбърстам и на Питър Арнет би трябвало да накарат нашия СЕМ, руският такъв, както и Брюкселските „идеологически дантели“ да се позамислят върху някои от вечните правила на играта. И върху поне 2-3 от 10-те Божи заповеди, получени от Моисей в чукарите на Синай преди доста време.

Защото загубата на професионална чест е не по-малко тъжна от загубата на оръдията, когато са насочени в грешна посока. Както казваше президентът Джонсън „Ако съм изгубил Кронкайт, изгубил съм и войната…“ Казва го на 27 февруари 1968, докато гледа Кронкайт по CBS. Войната във Виетнам е още в разгара си. Остават цели 7 години на кръв и сълзи до края й. И до хиляди поцинковани ковчези, в които се връщат у дома млади американски момчета от виетнамските джунгли. Намесата на Кронкайт спря тази вакханалия.

Може би Дмитрий Песков ще разкаже на президента Путин този епизод от американската история?