Тази седмица един 32-годишен лекар спечели наградата "Иновации в медицината". 

Доктор Станимир Сираков се прочу с уникалните за страната ни мозъчни операции. 
За изборът да бъдеш лекар в България и най-големите му страхове преди операция разказва доктор Сираков пред БТВ.

„Дишай. Събери ума си. Припомни си техниката и влез в операционната. Емоционално ти се срутваш вътре, но има някакви механизми, които изкарват разума на предна позиция и той взима правилните решения, поне досега”.

Последното правилно решение на д-р Сираков спасява живота на 10-годишно момиченце, страдащо от хидроцефалия. Лекарят прави мозъчна операция на детето през артерия на крака му.

„При нас дойде в много тежко състояние, трудно движеше който и да е от всички крайници, почти не говореше, с тежки екзофталми – това са изскачания на очите заради вътречерепното налягане. В момента тя няма главоболие, движи и четирите крайника, говори, което за нас е прекрасно. Тя ще се възстановява, надявам се още”, разказа д-р Сираков.

Случаят не е медицинско чудо, но дори в Европа, подобна операция рядко е успешна.

"Всяка седмица правим нещо уникално за България. Например август месец, един млад мъж с много сложна мозъчна аневризма, който нямаше алтернатива за класическа неврохирургия. Осъществихме една методика, с която се оказа, че сме вторите в света”, допълни докторът.

Преди трудна операция, доктор Сираков не спи.

– Преди 3 години оперирах дядо си, който беше с мозъчна аневризма. Тогава помня един разговор с баща ми. Казах му – моля те, имаме връзки, да помолим някой от професорите да дойде той да го оперира, да не съм аз. Той каза: Не, ти ще го оперираш сам. Тогава помня, че седмица преди и седмица след това не бях спал.

– Най-големият ви страх?

– Страхът от усложнение и страхът дали, когато ти се случи, защото това е неизбежно в медицинската практика… страхът ми е имало ли е още нещо, което е трябвало да направим, да промени изхода, който сме имали.

Срещата с д-р Сираков е глътка надежда, че да си лекар не е професия, а призвание.

„За избора ми да стана лекар се повлиях от баща ми. Той е лекар, всекидневието с разказите от болницата, това те запалва, а по принцип до 6-ти курс, до завършването ми мислих, че ще стана неврохирург”.

Специализира при светила в неврорентгенологията от Сърбия, Франция и Швейцария и се връща в България.

„Никога не съм смятал и така съм го планувал в ума си, че ще работя навън и ще се доказвам навън. Смятам и сега го чувствам, че е много по-приятно, когато си успял в една неотъпкана пътека, каквато е българската действителност, да успееш да наложиш една методика и да се докажеш тук… Много е лесно да отидеш в едно перфектно работещо отделение навън и да станеш частица, структура от него и да работиш”.

Да внесеш промени в системата се оказва трудно, особено, когато става дума за пари.

„Нашата администрация и Здравната каса, министерството да помислят и за оценяване на нашия труд, защото в момента ние не получаваме нищо. Минава по една клинична пътека, която не е променяна може би от години. На практика трудът на лекаря не е осчетоводен. Може би след време аз смятам, че държавата трябва да плаща това нещо, а по никакъв начин да не идва от пациентите.

Имам предложения от Франция, от Швейцария, от Германия да работя, но най-фрапантните суми идват от Щатите. Началникът ми предложи начална стажантска заплата, в която 6 месеца трябва да се докажеш, започваше от порядъка на 200 000 долара годишно. Ако минеш този стажантски период, ставаше в пъти по-голяма.

– Предполагам, че сега сумата е далеч по-малка.

– В България ли? Смятам, че не е удачно да го казвам, защото излиза смехотворно като сума.

Но в операционната зала не става въпрос за пари, а за живот.

„Не съм суеверен, не съм и много набожен. Смятам, че има нещо по-висше над нас, като сила. Има едно верую на баща ми – винаги помагай, не знаеш кога ще ти се върне”.