Повече от година от началото й украинската криза като че ли е в задънена улица и произвежда само губещи, пише американският информационен сайт "Хъфингтън пост", цитиран от БГНЕС.

На първо място Украйна, от която бяха откъснати Крим и част от източните й райони, плаща прекалено скъпо последиците от Майдана. Нейната икономика се срива въпреки западната помощ, а политическият климат в Киев се радикализира, за което свидетелстват неотдавнашните "възпоменателни" закони, а също съдбата – понякога трагична – на бивши политически водачи или експерти, които не подкрепят линията на новата власт. Интеграцията в Европейския съюз и НАТО са повече от когато и да било далечни перспективи.

Другият губещ е Русия. Нейната икономика не "се е провалила", както неблагоразумно си позволи да заяви миналата есен Барак Обама и макар тя не е изолирана на международната сцена, положението й не е блестящо. Кремъл управлява с налучкване, без стратегия, и насърчава една консервативна вълна, която спъва модернизацията на страната. Извънредно деградиралото възприемане на Русия от Запада, сега е на най-ниската си точка от десетилетия.

Третата жертва на украинската криза е Европейският съюз. След като предизвика прекалени очаквания, стартирайки през 2009 г. Източното партньорство – което шведи, поляци, балтийци и много брюкселски чиновници представиха на събеседниците си като първи етап от ново разширяване на изток - ЕС прави жалък ход назад, без да го реализира, както се видя по време на неотдавнашната среща на върха в Рига.

Политическата цена на тази непоследователност ще бъде тежка. Вече се надига чувството, че Киев е бил "изоставен", докато Кремъл вижда в това предвестник за геополитическата си победа.

Европейският съюз губи много и в икономически план. Западните санкции и руските контрамерки откриват хоризонт за нови партньорства, най-често в полза на държавите от БРИКС или на страни като Турция и Южна Корея.

Причините за това голямо общоевропейско недоразумение са много. Несъмнено историците се отнасят строго и с недоумение към пропуснатите възможности за обединение на континента в началото на 90-те години, след 11 септември 2001 г. или по време на президентството на Медведев през 2009-2010 г. В Западна Европа включително във Франция елитите загубиха интерес към Русия.

Най-общо те я схващаха като сила от миналото, най-напред застрашителна заради слабостта си, а после заради амбициите си, преценявани като неуместни, и като странна - тъй като принадлежи към Европа, но все по-открито не приема западните методи и правила на играта.

Отразяването, често по сензационен начин, на събитията свързани с Русия, трайно обработи общественото мнение, а загубата на историческа и стратегическа памет у много висши функционери и политически водачи свърши останалото.

Русия и Владимир Путин по-специално също носят тежка отговорност за онова, което някои наблюдатели определят – малко прибързано, надяваме се, като схизма между Русия и Запада. Критиките на Москва за двойните стандарти, западната непоследователност в Близкия изток или появата на крайнодесни течения в Източна Европа щяха да се възприемат по-добре, ако Кремъл бе безупречен.

Някои с право ще кажат, че това не е първата голяма криза между Русия и останала Европа. След периодите на конфронтация винаги са настъпвали по-продължителни или по-кратки фази на сближаване. Но да се разчита единствено на ефекта на махалото би било рисковано. Украинската криза избухна в особен геополитически момент – прехвърлянето на центъра на тежестта на света към Азиатско-Тихоокеанския регион.

Наблюдателите, които следят случващото се в Москва, откриват тектонични промени преди всичко в умовете: за много руснаци Западна Европа престава да е централен ориентир – било по отношение на икономическото развитие, обществените еволюции или международното поведение. При това положение се очертават два вида поведение. Първото е да се приеме сегашното разделение, считайки, че истинската граница на Европа е между Украйна и Русия.

Това схващане, от векове здраво пуснало корени в европейската политическа мисъл и господстващо оттатък Атлантика, цели да задържи Русия възможно най-далеч в североизтока на континента. Другият подход е да се приеме, че Русия въпреки кризите и превратностите на историята, е също от Европа.

От изхода на тази борба на титанични идеи (западни неоконсерватори - руски евразийци) ще зависи в голяма степен геополитическата конфигурация на континента за десетилетия напред.

В този контекст Германия и Франция носят особена отговорност. Първата заради икономическата си тежест и заради специалната си връзка с Москва в резултат на Втората световна война и обединението. Втората, защото е единствената постоянна членка на Съвета за сигурност на ООН, възприемана като надеждна и от украинците, и от руснаците и която заради своята история познава опасностите от постколониалните конвулсии.

Париж и Берлин трябва да действат в пет направления. Най-напред пред другите страни членки на Европейския съюз, за да съхранят единството по украинската тема. След това като продължат да водят по твърд и реалистичен начин диалог с Русия. На трето място, като упражняват натиск върху Украйна, която протака прилагането на политическия раздел (по-специално пунктовете, отнасящи се до децентрализацията) на Минските споразумения.

Четвърто – като държат извън играта онези – не малко на брой в НАТО и Конгреса на САЩ – които препоръчват да се доставят оръжия на Украйна. И накрая – и може би това е най-важното в дългосрочен план – като насърчават Варшава и Москва да загърбят историческите рани и по-скорошните разногласия, тъй като стабилността на континента е немислима без руско-полското помирение (направило първи стъпки през 2009-2010).

Препятствия няма да липсват, но няколко фактора показват, че има искрица надежда. Главният несъмнено е, че нито Русия, нито Европейският съюз имат интерес да оставят Украйна да се превърне в "черна дупка" на техните граници.