"Даряваме. Помагаме. Чувстваме се значими с едно съобщение. Взели са ни лев от сметката и това ни прави благотворители. Даваме всичко от себе си. Дори единият лев. Толкова си можем", пише Боян Димитров в Монитор.

"Но само когато ни го напишат във вестника. Или го видим по телевизията. Трябва да е добре заснето, за да може да ни се откъсне от сърцето левечето за DMS. Що за държава е това, която не може да се грижи за децата си? Нали те са бъдещето ни? Май нямаме бъдеще. Помагаме с левче на болните. А не виждаме тези, които са здрави. И вместо да развиваме потенциала им, ги пращаме зад граница. Дали ще просят пари или образование, те не се различават. Всеки иска милостиня. Едното дете иска работа, другото подаяние. Не трябва да сме просяци. Не трябва да превръщаме децата си в такива. Ние просим от държавата. Очакваме тя да ни помогне.

Държавата я няма, така казваме. Все чакаме някой да ни помогне. Ама няма кой. Сами трябва да си помогнем, а не да сме просяци на подаяния. Има институции. А те не работят. Чиновниците взимат заплати, но малки. И ги компенсират с далавери. Дали ще е за децата, или за пенсионерите, все са далавери. Ние пращаме децата си да просят. Дали за стотинки или за работа, те все просят. И се гордеем с това. Разделяме се с най-близките си. Отрочетата си. Изучили сме ги зад граница. Работят за чужда колония. И се гордеем, че те са там. Че не ги виждаме. Че са си взели квартира под наем. Но живеят в голяма столица. И това е най-голямото нещо, което сме постигнали. Да изгоним децата си. Дали ще просят на улицата, или ще просят в някоя фирма за работа, те са все просяци. Искат милостиня.

За да могат да ни пращат 200 паунда всеки месец. С тях ще си купим телевизор. Или ще изплатим кредита. В това превърнахме децата си. В просяци. Без значение от годините им. Те се молят. А не получават. Получаваме ние. Но не знаем какво губим. Губим себе си. Губим наследниците си. И наследството си. Губим идентичността си. И не държавата е виновна. Виновни са институциите, частният бизнес и ситуацията. И е все тая дали е политическа тази ситуация или икономическа. Все е губеща.

Ние се изгубихме като народ. Изгубихме се като хора. Не за друго. А защо искаме да получим, без да знаем какво ще изгубим. Искаме телевизор на изплащане, а ще изгубим колата си. Искаме 200 паунда, но ще изгубим детето си. Искаме герои, но ще изгубим държавата си. Искаме институции, но не спазваме нормите, поставени от тях. Все губим, защото продаваме децата си за просяци. Искащи милостиня. Търсещи подаяние. Неоткриващи себе си. Припознали своите герои, но забравили в името на какво са се борили те. Поднасяме цветя, но не изповядваме идеали. Губим се и все се надяваме някой да ни намери с милостинята си".