Бояджиев е един от най-емблематичните творци в българското изобразително изкуство през ХХ век

Един от най-интересните живописци в България, един от най-емблематичните творци в българското изобразително изкуство през ХХ век, един от колосите в нашето изобразително изкуство. Това са само част от определенията за Златю Бояджиев, с които е наричан от критици, изкуствоведи и почитатели на творбите му, предава БТА. Дори и днес, 120 години след рождението му.

„ТРИМАТА БАРАЦИ“

Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в село Брезово, Пловдивско. Той е най-голямото от петте деца на земеделеца Георги Бояджиев. Баща му го записва да учи в Търговската гимназия в Пловдив, за да подпомага семейството. Там започва да рисува. Намира си работа в ателието по фирмопис „Дъга“ на Гео Мирчев в Пловдив, където изписва табелките на различни магазини - тогава е модерно да са изрисувани на ръка. В ателието се сприятелява с двама млади художници - Давид Перец и Васил Бараков. Със събраните от писане на табели пари тримата редовно обикалят планините, за да рисуват.

„Тримата Бараци“, както ги кръщава Цанко Лавренов, стават олицетворение на българската артистична бохема за епохата. Според изследователите „Бараците“ откриват Родопите за българското изкуство – привличат ги първичността на масивите, селските къщи, хората и животните.

Гео Мирчев го подготвя за кандидатстване за Художествената академия в София, където Златю Бояджиев е приет през 1927 г. Приятелството му с Давид Перец и Васил Бараков се пренася и в София, където тримата живеят и рисуват заедно в продължение на четири години, а в общото ателие, което наемат, излагат своите картини.

ТВОРЧЕСКИ РАЗЦВЕТ

След като завършва живопис при проф. Цено Тодоров в Художествената академия през 1932 г., Златю Бояджиев се връща в Пловдив и става учител по рисуване в Пета прогимназия. Докато се грижи за прехраната на семейството си, той продължава да развива творческия си талант. Художникът работи в областта на фигуралната композиция, портрета и пейзажа. През 1936 г. организира първата си изложба в Пловдив заедно с художника Владимир Рилски, с който през 1938 г. организира още една съвместна изложба в града. От първите му картини критиците определят стила на Златю Бояджиев като емоционален, дързък и експресивен.

През 1939 г. се сбъдва мечтата му да се докосне до италианските ренесансови майстори. Златю Бояджиев посещава Италия, след което се впуска в изследване и усъвършенстване на битовата композиция, достигайки ненадминати върхове в българското изкуство. С прецизно изграждане на детайла и формата художникът разкрива сцени и персонажи от селския живот в родното Брезово. За кратък период той създава картини шедьоври на българската живопис, сред които са „На нивата” (1942), „Брезовски овчари” (1941), „Жътва“ (1942).

През 1942 г. Златю Бояджиев участва с картините си „Брезовски овчари“ (1941) и „Пъдари“ (1941) в 23-ата Международна художествена изложба във Венеция, проведена от 21 юни до 20 септември. В българския павилион на биеналето са изложени 101 творби от 35 български художници, скулптори и графици, от които 18 са продадени. Сред тях е и картината „Пъдари“ на Златю Бояджиев, откупена за 2900 лв. Репродукция на другата картина, с която участва в биеналето – „Брезовски овчари“, е публикувана в специален брой на „Arte mediterranea“.

През 1943 - 1944 г. Златю Бояджиев работи като художник в Археологическия музей в Пловдив. През 1946 г. реализира първата си самостоятелна изложба в София, където за първи път излага картината „Свинарка“ (1945), с която българската живопис бележи един от своите върхове. През 1947 г. той участва с пет картини в две съвместни българо-румънски изложби в Букурещ и София.

НАЙ-ПРОДУКТИВНИЯТ ПЕРИОД

Златю Бояджиев е признат за един от големите живописци и един от най-добрите български художници на ХХ в. Той твори в областта на фигуралната композиция, портрета и пейзажа, а творчеството му се дели на два основни периода. През първите 20 години от творческия му път художникът е изключително пълноценен и продуктивен. Той рисува хиляди картини, изпълнява поръчки, рисува за приятели, подарява много от творбите си. Картините му са вдъхновени от атмосферата на родното Брезово, изпълнени с предимно битови и фигурални композиции, сюжети от селския бит, портрети, пейзажи.

Сред тях са „Портрет на майката на художника“ (1937), „Зима в Пловдив“ (1939), „Сватба в Брезово” (1939), „Баба и внуче“ (1940), „Зафирка“ (1940), „Есен“ (1941), „Семеен портрет – диптих (1941), „Овчари край село Брезово“ (1941), „На нивата“ (1942), „Косач си кове косата“ (1942), „Клане на прасета. Коледа“ (1943), „Пейзаж край с. Брезово“ (1944), „Копачки почиват“ (1945), цикълът „Мини Димитрово“ (1945), „Бригадири“ (1947), „Мините Хунедоара“ (1947).

ИНСУЛТЪТ И СЛЕД ТОВА

Картината „Баташкото клане“ е сред последните от първия творчески период на Златю Бояджиев, рисувана през 1951 г. Платното е с размери 2,80 на 2,20 метра и интерпретира едно от най-трагичните събития в българската история, по време на което са избити над 5000 българи. С напредване на работата по картината той се оказва повален от тежка форма на мозъчен инсулт, след който цялата дясна половина от тялото му е парализирана. Художникът е само на 48 години. Дясната му ръка остава изцяло неподвижна.

Веднъж открил призвание в изкуството, Златю Бояджиев отказва да се раздели с него и намира начин да продължи да рисува, когато това изглежда невъзможно. Няколко години са му нужни, за да подчини четката и да започне да рисува само с лявата си ръка. Така започва вторият период от творчеството му. В него той запазва интереса си към селския бит, но изразява нови страни на своето светоусещане. В картините му реалното започва да се преплита с приказното.

Стотиците произведения, които създава през този период се отличават с драматизъм, с ярки и експресивни цветове. Броят на фигурите в композициите му се увеличава, а сюжетите стават по-богати и сложни. Особено ярки са портретите, които рисува. Те са още по-детайлни и дори гротескни. За това му помага познаването на народния бит и душевност на българина и разнообразието на художествените решения. Сред тях са „Портрет на стара жена“, „Портрет на бащата на художника“, „Портрет на майката на художника“, нарисувани през 1956 г., както и „Автопортрет“ през 1967 г. Картините му от втория период завладяват със своята мащабност. Сред тях са „Из Стария Пловдив “ (1958), „Бачково“ (1960), „Към кланицата“ (1960), „Нашият двор“ (1961), „Стълпотворение“ (1964), „На трапезата“ (1967), „Априлско въстание“ (1967), „Апокалипсис“ (1969), „Пладне“ (1971), „Нестинари“ (1973).

На Окръжната изложба в Пловдив през 1959 г. картината му „Нощна паша“ (1960) с размери 198 на 100 сантиметра спира дъха на зрителите. Изкуствоведът Владимир Свинтила разказва: „Влязох в залата и онемях. „Говедар“, „Нощна паша“ – такова нещо не бяхме виждали. Имах чувството, че се намирам в някаква Сикстинска капела на българския дух.“

През 1962 г. Златю Бояджиев открива в родното Брезово първата в България „селска галерия“ в културния дом, където са изложени 50 негови картини. Изложбата му в София през 1968 г. предизвиква огромен интерес. Тогава представя картините си „Автопортрет на трон“, „Апокалипсис“, „Моето детство“, „Край софрата“, „В ръжта, баща ми и майка ми“.

През пролетта на 1975 г. Златю Бояджиев е поканен от Общинския съвет в Благоевград да рисува в Благоевград, Мелник и селищата в региона. С фотоапарат на врата и скицник художникът рисува воденицата, църквите в Селище и Бистрица, Измирлиевата къща, общината, часовниковата кула, орачи и копачи от околните села. По този повод тогавашният председател на Общинския съвет на Благоевград Гълъб Георгиев казва: „Ако съм имал някаква представа за Христос, то я видях на живо в Златю Бояджиев. Не съм срещал човек с такава воля.“ Пленен от хората и красотата на Пиринския край, Златю Бояджиев създава картините „Благоевград“, „Мелник”, „Кърланово”, „Пастирки”, „Овчари” и др. Общината купува от художника 23 картини от цикъла „Мелник“, които през 1977 г. са предоставени на Регионалния исторически музей в града.

ПРИНОС И ПРИЗНАНИЯ

Златю Бояджиев умира на 2 февруари 1976 г. на път за ателието си в Пловдив. След смъртта му неговият внук Златин Бояджиев споделя: „Дядо ми беше такъв човек, че като кажеше нещо, то ставаше. При него няма "ако може" или "ще видим". Той винаги беше наясно какво ще се работи, къде ще се ходи и как да се организират нещата.“

През целия си творчески път Златю Бояджиев създава над 700 маслени произведения, които са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия и на художествените галерии в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен, Сливен, Видин, Смолян и други градове в страната, както и на частни колекционери в България и в чужбина.

Златю Бояджиев е удостоен със званието „Заслужил художник“ (25 декември 1954) и „Народен художник“ (април 1962). Лауреат е на Димитровска награда (юни 1962). През април 1962 г. е удостоен с орден „Народна република България“ първа степен за големите му заслуги и постижения в областта на българското изобразително изкуство, а през октомври 1962 г. – с орден „Георги Димитров“. Художникът е носител на Наградата за живопис „Владимир Димитров - Майстора“ на Съюза на българските художници. Посмъртно Златю Бояджиев е удостоен със званието „Почетен гражданин на Благоевград“.

През 1984 г. в къщата на възрожденеца Стоян Чомаков в Пловдив е открита постоянна експозиция „Златю Бояджиев", където са представени 76 творби на художника, като по-голямата част са от втория му период. През юли 2020 г. е създадена фондация на името на Златю Бояджиев, която има за цел да представя и разпространява наследството на художника.