Автор: Евгений Дайнов

Има и умни диктатори; повечето обаче са глупави. Умните, колкото и да са проклети, не потъват в мита за собственото си величие; някои дори подготвят държавите си за връщане към нормата след като времето на диктата е изтекъл. Примерите са малко, но ги има – Пиночет в Чили, Франко в Испания, дори Ярузелски в Полша.

Повечето диктатори обаче са глупави, защото в крайна сметка започват да вярват на собствената си пропаганда. Например: че наистина са най-великите световни лидери, че са безсмъртни, че народът ги боготвори и пр.

В първите дни на септември разбрахме, че Бойко Борисов, макар да не е още диктатор (няма и да стане – все пак българската демокрация е прекалено жилава), вече си е повярвал на пропагандата. Че е Крали Марко и единствен възможен спасител на българския народ – това ни го обяснява вече едно десетилетие. На световната арена, обаче, доскоро просто се радваше, че е допуснат да се прегръща с великите и те да го потупват по рамото с „конграчулейшънс”. В последните дни обаче ни се сервира нов Бойко: голям световен лидер, който единолично върти световната политика и решава световните проблеми с гениалните си идеи.

Този световен образ, надминаващ Рейган и Тачър взети заедно, ни се разкри още в момента на сдобряване между Турция и Русия – двете азиатски империи, чиито лидери остро оспорват европейските ценности като равенство, човешки права, справедливост, равнопоставеност пред закона и свобода. Борисов ни съобщи, че ЕС и НАТО не стават за чеп за зеле; и че само той, единственият, може да ни оправи с Путин и Ердоган едновременно.

Поговори с Путин по телефона и после се похвали, че онзи не му се скарал. Този наратив, разбира се, е още онзи, предишният: на селското момче Бойко, допуснато до общуване с великите. Две седмици по-късно обаче разказът се промени: Путин внимателно изслушал, какво Бойко смятал да си говори с Меркел относно руските енергийни проекти и бил казал: Правилна тактика, Бойко, маладец си ти, европейците не могат да ти стъпят и на малкия пръст...

След което, очевидно окрилен, Борисов отлетя до Анкара, откъдето размаха пръст на ЕС, настоявайки за незабавно и несимволично, без всякакви условия премахване на визите за турските граждани. Сетне отиде да види Меркел, за да й съобщи същото: че България има категорични претенции. Върна се с критики, че ЕС не били солидарни с нас.

Дотук – ясно. Тъй като бабите от ЕС и НАТО са се парализирали, то отговорността да се „оправят” нещата с Турция и с Русия пада, щем – не щем, върху Бойко. Че върху кого друг – е неговото послание към нас и света. И той се заема. И спасява положението, като от време навреме раздава по някой шамар из Европа.

След още няколко дни дойде вестта, че Борисов щял да привиква, в спешен порядък, Европейската комисия, която да участва в тристранна среща Европа-България-Русия за енергийните мегапроекти, договорени навремето от Георги Първанов. Виждаме, отново, глобалния размах: България поема ролята на ос, около която се въртят, от една страна, Европа и, от друга – Русия.

Часове по-късно ни съобщи, че освен дето Путин се смаял от неговия тактически гений, европейците му били последвали изричните указания по отношение на Турция, а европрезидентът Туск, правилно усвоил урок, даден му от Борисов, превърнал този урок в позиция по отношение на мигрантите.

Тук вече работата е сериозна. Европейската комисия и Туск правят онова, което им казва Борисов. Държавническият размах стига до размери, на фона на които Меркел е пигмей, а Обама остава напълно незабележим провинциален играч. Може би затова, заключаваме ние, нито Меркел, нито Обама не правят неща, казани им от Борисов. Просто той на такива дребосъци не обръща внимание.

След още няколко часа, появил се с насинено око на енергийна конференция във Варна, Борисов издигна себе си на още по-голям пиедестал. Ако европейците не му одобрят енергийните планове, щял да започне да раздава вето из ЕС. Търпял ги досега да ни се качват по главата, ама оттук насетне – шамарената фабрика.

Интересни тук са няколко момента. Това, че Путин го обявил за тактически гений, че Туск правилно запомнил урока, че ЕС прави по отношение на Турция онова, което е казал Бойко – всичко това знаем единствено от самия Бойко. Нито Путин, нито Туск, нито Европейската комисия са ни съобщили своя възторг от българския премиер. Прехласването на световните лидери пред капацитета на Борисов е реалност единствено в главата на самия Борисов.

Повярвал си е на собствената пропаганда. Това е много опасно, защото в такива случаи човек губи връзка с твърдата реалност – и се блъска в нея най-неочаквано и крайно болезнено. Както вече се случи. Докато Борисов обяснява на младежкия ГЕРБ за газовия хъб и за Южен поток, руският министър на потоците заявява официално, че Русия няма никакви планове да прави Южен такъв. Дори го раздъвква, за по-голяма яснота: нямаме никакви планове да прокарваме тръба по дъното на Черно море, която да излезе в България. Правим потоци, но – с Турция.

Това боли повече от бушонясало дясно око. Пропагандата се сблъсква с реалността и реалността, както винаги, печели. А това е доста опасно за страна, оглавявана от човек, бушонясващ от сблъсъци между собствената му пропаганда и живота с неговите лапи челичени. Днес бушонясва той, утре – всички негови поданици.

Още по-опасна е самата поза, която Борисов е заел като следствие от това, че си е повярвал на пропагандата: позата на световен балансьор между Русия, Турция и ЕС. Засега липсва само САЩ, но към изборите и по този повод ще чуем нещо. Той, Борисов, е слънцето, около което се въртят световните дела.

Това няма как да бъде вярно в реалния свят на твърдите факти. Борисов е премиер на корумпирана, недолюбвана, беззаконна, бедна и мафиотизирана държавица с населението на Багдад, с армията на Йордания (но с по-малко изтребители) и с икономиката на Коста Рика. Няма на какво основание да стане онзи световен лидер, който да казва на останалите, какво да правят. Единственият начин неговата държавица да има някакво влияние е – да бъде член на някакъв съюз с по-големи държави, та да умножи силата си.

България е в такъв съюз, даже – в два: ЕС и НАТО. Там е не просто с някакви по-големи и силни държави, а – с най-големите и най-силните. И точно по отношение на тези съюзи виждаме реалната заплаха за националния интерес, скрита във внезапната вяра на Борисов в собствената му пропаганда. А именно: във всички бойкови разкази по отношение на световните дела, винаги има един лош: ЕС. Има и един екстремист, по чийто акъл не е добре да се водим: НАТО. „Добрите” (умерените, отговорните, солидните) в неговия глобален наратив са Русия и Турция – точно страните, чиито лидери най-категорично отхвърлят онези ценности, върху които са стъпили ЕС и НАТО. И върху които, за да им бъде член, е стъпила и България. Или поне е подписала съответните бумаги, че стъпва.

Повярвал в ролята си на световен лидер, Борисов ни продава разказ, в който лошите са добри, добрите – лоши, приятелите са противници, а противниците – приятели. От това противниците няма да станат приятели; но приятелите може да се обидят и да ни оставят насаме с величието Борисово.

Има умни диктатори, има и глупави. Добре, че Борисов все пак не е (и няма да стане) диктатор. Защото определено не е в онази категория, в която би ни се искало да бъде.