Френският писател Антоан дьо Сент-Екзюпери оставя една от най-ярките следи в душата на 20. век с философско-поетичната си книга „Малкият принц“.

Роден в старо благородническо семейство, той с болка преживява снижаването на културата и човешкия дух, които усеща в своето време. Като авиатор, Екзюпери лети високо над баналния свят и от облаците на мечтателя гледа надолу с тъга и носталгия. Те се усещат особено силно в едно поетично писмо, което той пише до свой приятел, известен само като „Генерал Х“, малко преди да почине, пише сайтът Diana.bg.

В него Екзюпери разкрива недоволството си от съвременната цивилизация, чийто материализъм, ниски идеали, интриги и войни го влудяват и поболяват. Скоро след изпращането на това писмо, през 1944 г., самолетът му пада в пламъци над морето…

„…Болен съм. Тежко. Заради моето поколение, което е изпразнено от всякакво човешко съдържание. Поколение, опознало като форма на духовен живот само баровете, математиката и автомобилите Bugatti . Днес то е въвлечено в една чисто стадна дейност. То вече няма никакъв цвят. Не знаеш по какво да го отличиш. Вземете войните отпреди сто години. Преценете колко усилия са били правени, за да се утоли духовната, поетичната или простата жажда за човечност.

Днес, когато сме изсушени като кирпичи, ние се подсмиваме на тези наивности. Униформите, знамената, песните, музиката, победите (вече победи няма, нищо днес не притежава поетиката на един Аустерлиц. Има само храносмилане – бавно или бързо). Всеки лиризъм звучи смешно. Хората отказват да бъдат пробудени за какъвто и да е духовен живот. Те добросъвестно вършат нещо като работа на конвейер. Както казва американската младеж, „ние приемаме добросъвестно тази мръсна работа“.

Пропагандата по цял свят напразно се напъва. Нейната болест въобще не е в липсата на отделни таланти. За да не изглежда банална, тя си е забранила да се позовава на великите освежителни митове. В своя упадък човечеството се е свлякло от гръцката трагедия до театъра на господин Луи Верньой (автор на булевардни пиеси).

По-долу въобще не може да се стигне. Век на рекламата, на системата Бьодо (за механично отчитане на извършения труд), на тоталитарните режими, век на армии без тръбачи, без знамена, без литургия за мъртвите. С всичките си сили ненавиждам моето време. В него човекът умира от жажда. Аз имам чувството, че се върви към най-мрачните времена. За мен единствената надежда е на хората да им бъде върнато духовното… „