Царицата на шансона у нас Богдана Карадочева е родена в София.

Има музикално образование, знае френски, английски. Била е омъжена за режисьора Димитър Аврамов, а понастоящем - за композитора Стефан Димитров. Има син - Лъчезар, талантлив млад режисьор. Карадочева дебютира едва 14-годишна на сцената в БИАД и получава подкрепата на известния наш композитор Вили Казасян. Печели публиката с неподражаемия си леко дрезгав глас. Пее със световните звезди Азнавур, Адамо, Жилбер Беко, Жозефин Бекер и др. С Тодор Колев, Васил Найденов и Стефан Димитров прави много дуети. Шлагери стават песните й "Мой един живот", "Безнадежден случай", "Чай за двама", "Остаряваме бавно" и др.

Лили Англелова взе интервю от певицата:

- Г-жо Карадочева, какъв е коментарът ви за написаното за вас от доносници на Държавна сигурност, за което стана ясно от излезлия в последните дни сборник на комисията по досиетата?
- Ох, какъв... Жал ми е за тези, които са писали срещу другите, защото те са нещастни хора. Разбирам, че са били задължени да пишат такива глупости и измислици, зависими са били. Моето е много смешно, защото пишат, че съм пяла по четири песни?! Аз, която имах голям репертоар, пеех по 40 парчета на участие! Но нещастният доносник е трябвало да напише нещо и понеже не е имало какво да сложи под моето име, си измислял.
- Възможно ли е било да откажеш да станеш "агент" на ДС?
- Много рядко това можеше да се случи. Беше страшно. Тогава те зачеркват и става лошо за семейството ти. Пращат те някъде, дебнат те. Често чувам едно героизиране на младите хора, които казват, че е имало вариант да не могат да те вербуват. Това беше трудно, почти невъзможно. Не знаят младите какво е било. Страшно беше! Но аз за себе си съм простила, християнка съм.
- Простихте ли на държавата, че ви взе 5000 долара, които Франция ви даде като персонална награда в началото на кариерата ви?
- Така е, разминах се със зала "Олимпия". Сега ще ви разкажа как стана. Когато ми връчиха "Златният Орфей" (Богдана е първата българка, носителка на приза, 1969 г. - бел. авт.), при мен зад кулисите на сцената дойде директорът на зала "Олимпия" в Париж, който беше вицепредседател на журито, и ми предложи да пея в "Олимпия". Даде ми чек от 5000 долара като персонална награда. Но никога не получих парите. И със залата се разминах, защото, когато дойде поканата да замина за Париж, от България започнаха да предлагат да изпратят сборни програми, дори и фолклорни групи, от които в края на краищата моето име изпадна. Но после съдбата ми даде шанс и имах щастието да пея с Шарл Азнавур, с Жилбер Беко и Салваторе Адамо. Благодаря на Господ, че ми е дал да работя това, което най-много съм обичала, и съм била щастлива. И за това съм простила.
- Простили сте и за това, че убиват баща ви.
- Дали съм простила... не знам, може би, но не съм забравила. Баща ми бе един от основателите на футболния клуб "Левски" през 30-те години. Татко купува нивите, върху които построяват стадион "Герена". По характер приличам на него. Той също беше доверчив, вярваше на всички и на всичко. И може би това бе причината да си отиде така нелепо от този живот. Но от мама се научих да вярвам във висшата Божия справедливост, да бъда мъдра и смирена пред ударите на съдбата. И до днес не знам къде е гробът на татко. Нямам и смъртен акт за него. Винаги съм знаела какво значи лагер, какво значи комунист. В моето семейство ДС беше нещо много страшно. От дете се плашех от тази ДС. Бях десетгодишна, когато за последен път видях татко. После дойдоха онези години, в които мама дни наред ни сервираше на обяд супа от картофи. Но винаги върху колосана покривка. Бяхме "неблагонадеждно" семейство.
- За какво от това, с което сте се разминали в живота си, съжалявате в момента?
- Не можах да сбъдна голямата мечта на мама да стана оперна певица. Моите родители много обичаха симфонична и оперна музика и бяха приятели с най-големите оперни певци, които много често идваха вкъщи. Бях много малка, още не ме пускаха в операта и мама и татко ме вкарваха през оркестрината в салона, за да слушам някой спектакъл. Знаех ариите на Азучена и Хабанерата на "Кармен". Като се събираха гости вкъщи, качваха ме на масата, 4-годишна съм била, и татко казваше: "Хайде, моето момиче, пей!". Да стана оперна певица беше и моята голяма мечта.
- Имате много приятели, Емил Димитров беше един от тях. Веднъж ми споделихте, че сте искали заедно да се самоубивате.
- Хаха, да. Беше на един от моите рождени дни на Златни пясъци. Той казва: "Богдана, хайде заедно да се самоубием!". "Добре", казвам. И се хвърляме. Ама Емил преди това беше строил 30 спасители да ни охраняват. Та нищо не се случи. Просто беше много смешен рожден ден. Знаете ли, често си мисля за добрите ми приятели, които си отиват от този свят. Липсват ми Жана Стоянович, Боян Иванов, Васа Ганчева...
- Но с Васил Найденов се чувате всеки ден.
- Да, така е, неразделни сме. Той е толкова позитивен човек. Ето сега гледам от време на време певческите шоута. Интересни са ми, много добри певци има България, талантливи деца. Има кой да ни наследи.
- Написахте автобиографична книга с идеята младите да прочетат и да се поучат ли?
- По-скоро заради Лъчко, сина ми. Дадох си сметка, че синът ми много неща не знае за мен. А пък внуците ми - Димитър и Борис, съвсем няма да знаят нищо. Заради тях започнах да пиша книгата, но имам още толкова неразказани истории.
- С какво се занимавате в момента?
- Направих нова песен - "Не ми пука", по текст на Маргарита Петкова и музика на Стефан Димитров. Надявам се да направя песни тази година и да ги обединим в албум.
- Сега е времето на постите. Спазвате ги стриктно, какво ви дава сили да не реагирате на лошотията покрай вас?
- Може би майка ми така ме е възпитала. Даже брат ми казваше: "Мамо, ти винаги ми казваше да не се бия. Всички деца се бият, а аз стоя настрани..." И такива хора трябва да има. Не знам дали ще ми повярвате, но никога в живота си не съм изпитвала завист. Не познавам това чувство. Аз се радвам на живота и се чудя защо хората са станали толкова лоши и черногледи. Завистта не стига до този, на когото завиждаш, завистта трови теб самия. Аз просто съм родена оптимист. Имам опори в живота. Християните казват: "Христос е моята патерица!".