Ама хич никакъв коментар не ни се ражда в главите, след като прочетохме този шедьовър!

Публикуваме непреходната творба на свищовския поет Константин Динков - Льони, която ни разтърси вдън душите тилилейски.
Няма какво да добавим, освен пожеланието Господ здраве да дава на всички лирически герои в това героично повествование, че както ги е подкарал авторът - голяма сеч настана!

* * *

В селото Банкя роди се,

близо до София, града голяма.

Таткото име му даде

Бойко – юнак да стане.

 

Майчица люлка люлее,

тихичко песен тя пее:

Бойко, левент ти да станеш,

дружина юнашка да водиш.

 

Расна Бойко, порасна,

па дружина голяма събра си

от левенти, яки юнаци,

всички с големи калпаци.

 

Тройка моми се събраха,

знамето бързо ушиха.

Цецка с конци веза,

Менка с вода поля го.

 

И тръгна дружина сговорна,

Бойко войвода им стана,

Цветан помощник му беше,

а Росен знамето държеше.

 

Буря в Балкана бушува,

започна се битка жестока,

сговорна дружина се бие

с тирани – народни душмани.

 

Затихна бурята голяма,

дружината на Бойко я няма,

загинаха всички юнаци,

войводата с рани остана.

 

А над него три орлици,

първата го леко прегърна,

втората с вода го напръска,

третата в уста целуна.

 

Бойко тихо продума:

Кажете ми, мили орлици,

три орлици, хубавици,

где е моята дружина?

 

А те на войвода думаха:

Няма я твоята чета войводо,

твоята чета, още дружина,

тя в боя храбро загина.

 

А там, горе на Балкана,

гора се леко люлее,

вятъра песен запява,

луната ярка – изгрява.