Като пасуват на изборите, гражданите оставят властта на сенчести фигури с широко влияние и дълбоки джобове

В тази страна имаме много сериозен проблем. На първия тур на местните избори по-малко от половината избиратели в страната – 44.94%, си направиха труда да отидат до урните. На балотажа бяха още по-малко – 36.87%. А говорим за избирането на кметове и общински съветници! Те решават дали улиците, на които живеем, ще се поддържат чисти; дали семействата ни ще се разхождат в паркове и градинки, или насред строителни площадки; ще дишаме ли нормално или ще се тровим с газовете от коли и печки с въглища; и какви ли не други малки и големи неща, които определят дали животът ни ще бъде сравнително добър или непоносим, пише Людмил Илиев във вестник СЕГА.

Като погледнем към близкото минало, ясно се вижда, че желанието да се гласува системно отслабва. На предните местни избори през 2019 г. до секциите на балотажа отидоха 42.10% от избирателите. Спадът с 5 на сто може да изглежда незначителен, но всъщност не е така – тогава гласуваха 1 674 147 души, а сега бяха 1 437 005. Това означава, че активните избиратели са намалели с почти 240 хиляди души. Статистиката за първия тур е дори още по-обезсърчителна. Както сме тръгнали, скоро няма да гласуват дори партийните ядра – по-скоро ядрата на ядрата.

Всъщност, активността сега е съизмерима по-скоро с тази, която наблюдаваме на парламентарните избори през последните 2 години, които бяха белязани от ужасна политическа криза и постоянна нестабилност. За този период хората, които искаха да избират депутати, се движеха между 2.6 и 2.7 милиона. За последно активността надхвърли 50 на сто на изборите за парламент през април 2021 г. (50.61% или 3 334 283 гласували). Тогава току-що си беше отишло третото правителство на ГЕРБ и обнадеждените хора отиваха да гласуват за „смяна на модела“. Този блян беше бързо смачкан от безотговорни политици, оставили за дълго страната без редовно правителство и работещ парламент, при това насред хаоса на пандемията и икономическия срив.

Затова съвсем естествено е човек да предположи, че умората и обезверяването от безкрайните предсрочни избори си казват думата и сега. В крайна сметка, кандидатите за кметове и общинари ни се предлагат от същите политически сили, заради които повече от две години страната беше затънала в блатото на застоя. И сега тези политици зовяха избирателите – хайде, ако обичате, гласувайте ни, за да поемем и местната власт. „За какво, казват си мнозина граждани – за да набутат в същото блато и общините ли? Който иска, да им гласува, аз съм пас!“ Немалко хора у нас разсъждават точно по този начин. И кой може да ги обвинява?

Скандалите в предизборната кампания също изиграха своята роля. ГЕРБ, ДПС, ИТН, „Възраждане“ и БСП влязоха в сговор, за да изкарат машинния вот от предизборното уравнение, и покрай това небрежно унищожиха доверието в изборите въобще. Дали средният гражданин разбра нещо от тази афера с кодове и софтуери, това не знаем. Ясно е обаче какво е видял – хванати за гърлата политици, зад които надничат маскираните лица на службите за сигурност, раздиращи с общи усилия избирателната система на парчета. Че то направо човек получава усещането, че ако отиде да гласува, им става съучастник. Защо тогава въобще да обръща внимание на това и да си цапа ръцете?

А избраниците на партиите бяха направо за чудо и приказ, особено в София, за която беше голямата битка – нали е една от дойните крави на партийните апаратчици и техните обръчи от фирми. Антон Хекимян – журналист, набързо натирил професията и етичните й стандарти, за да направи мълниеносна кариера с партията, която е отразявал години наред; Ваня Григорова – синдикалистка, изповядваща с пяна на устата анахронична форма на социализъм, която отдавна вече трябваше да сме забравили; Васил Терзиев – мистериозен ИТ богаташ с толкова дълбоки семейни корени в бившата Държавна сигурност, че може да разказва историята на комунистическите тайни служби чрез миналото на семейството си; Деян Николов – депутат от русофилско-националистическа партия (един от трайните идеологически парадокси на българския преход), която трови системно и умишлено българската политика с измъдрени в Кремъл опорни точки. При такъв избор мотивацията да изпълниш гражданския си дълг и да вдъхнеш живот на демокрацията рязко пада, а очарованието на неделята като почивен ден става направо непреодолимо.

И едно особено явление – засилващата се популярност на вота „Не подкрепям никого“. Това, всъщност, е замаскиран протестен вот. Това е предпочитаният вариант за онази група от активните избиратели, които са прекалено обезверени от политическата класа, за да гласуват за който и да е кандидат; а в същото време са твърде съвестни, за изразят негодуванието си като пуснат празна бюлетина или я надраскат с оскърбителни думи или глупости (между другото, най-вероятно без тази опция невалидните бюлетини в хартиеното гласуване щяха да да бъдат дори още повече, отколкото са сега).

Е, добре, гласуването е право (всъщност и задължение, както пише в Изборния кодекс, ала няма санкции за неспазване), така че хората са свободни дали да го прилагат или не. Само две съображения, които е добре да вземат предвид.

Първо, колкото по-малко са гласоподавателите, толкова по-малко са и хората, които взимат важните решения. Ето, избраният за столичен кмет Терзиев събра подкрепата на 175 хиляди души. А гласоподавателите в столицата бяха 1 056 319! Почти толкова гласа получи и Григорова – иначе казано, двамата най-популярни софийски политици привлякоха вниманието на едва една трета от столичани (на първия тур двамата събраха 200 хиляди гласа – заедно!). Иначе казано, градът, в който живее една четвърт от населението на страната и чиято икономика е почти тъждествена с националната, ще се управлява от човек, избран с гласовете на една шеста от столичните избиратели. А за това, че в провинцията избират кметове с гласове, които се броят на пръстите на ръцете, по-добре въобще да не говорим, че нещата стават направо срамни.

Второ, колкото по-малко хора гласуват, толкова по-голяма тежест имат всички изборни безобразия. Като се започне от политическите манипулации (като скандалът с машините), мине се през търговията с гласове и се стигне до контрола върху гласуването на цели малцинствени групи – тези неща имат растящо влияние върху българските избори и политическия живот. Въпросът е дали ще оставим това влияние да стане решаващ фактор. А това е напълно възможно, като се вземе предвид колко тревожно расте пасивността на мнозинството от избирателите.

Ясно е, че мръсотията на политиката отблъсква хората. Нищо няма да променим обаче, ако отвръщаме глави, когато трябва да отговорим на базисния политически въпрос – кой ще държи властта и парите. В интерес на гражданите е да гласуват, колкото и да им е опротивяло; иначе вредят само на себе си и правят тънките политически сметки и подлости по-лесни за изпълнение.