Мария Станимирова тръгва за Бразилия с 14 пенса в банката и 80 паунда на ръка, с раница на гърба и хамак.

Чаровното, дребничко на ръст момиче има мечта да пътува из Южна Америка, но и благотворителна мисия, свързана с прехраната в бедни райони като тази част на света. Току-що завършила средното училище в родния си град, и тя като повечето млади хора дири късмет зад граница, пише "Борба". Избира Шотландия, където близо пет години работи и учи английски в колеж. Но един ден й писва от всичко – от непостоянното време в страната на викингите, от живота по навик в Абърдийн, от сливането му в едно, без да останат спомени.

Парите й стигат за най-евтиния билет до Рио де Жанейро, където остава две седмици. След някогашната столица пътуването й продължава от град на град, повечето на стоп. Спи под открито небе, запознава се с различни хора и култури, стига чак до резервата на племето крао в Централна Бразилия, близо до Амазонската дъждовна гора.

Мария се присъединява към организацията „Световни възможности в биофермите“, създадена преди 45 години от британката Сю Копард. Организацията има клонове по цял свят, включително и у нас. Все повече млади хора избират да работят доброволно във ферми или да помагат на собственици на земя, които в замяна им осигуряват храна и подслон. Търсеща нови предизвикателства, еленчанката се регистрира за Бразилия с възможност да избира в коя ферма да работи. Включва се като доброволец по различни проекти, свързани не само с биоотглеждане на храни, но и с биоконструкции, екоинсталации.

„Като малка съм израсла на село и добре познавам труда на хората сами да се изхранват. Исках да науча какви са опциите за това в една непозната за мен страна, която ми се стори толкова необятна, че се наложи да остана почти година и половина – започва своя разказ за невероятното си пътешествие момичето с приключенски дух. – В Бразилия има много безработни и бедни. Единствената им алтернатива за прехрана е да обработват изоставените от богатите земи. С помощта на доброволци те окупират тези земи против волята на богатите собственици. Това е по-добрият вариант за тях, отколкото да се мъчат в града без работа. Идеята е от малкото парче земя да изкарат повече биопродукция и затова във фермите все повече се налага поликултурното засаждане. Аз попаднах в една такава ферма за агрофлориста, т.нар. гора за храна. В нея редуваха по две линии – характерните за тропиците цитруси (банани, манго, авокадо, дори кафе) със зеленчуци от градината – ругли, маруля, броколи, също царевица и маниока. С този метод се изкарват добри приходи и все повече фермери осъзнават, че е по-добър за бизнеса им, отколкото монокултурното засаждане на царевица или соя.

Човекът, който държеше фермата, е един от най-добрите ученици на швейцарския учен Ернест Гош, който за някои е като Бог по прилагането на метода „Синтропика в горите за храна“ (акумулиране на енергия за живот). Този учен работи в лаборатории за ГМО, но един ден решава да намери начин да развива растенията в натуралната им среда. Пътува, изследва, накрая отсяда в Бразилия. У нас също вече се прилагат подобни методи, главно на руски и европейски учени, но не изцяло. Имам идея да обменя опит за нашенските култури. Ернест пристига в Бразилия с т.нар. „света троица“ – царевица, тикви и боб. Спомням си, че на село баба ми правеше същото поликултурно засаждане и прибираше добри добиви.

Продължават да ме питат с какъв акъл съм тръгнала за Бразилия, не е ли рисковано сама, без пари и резервации с удобства. Признавам, че никога не съм се чувствала по-щастлива и свободна. Нито ден не останах гладна в непознатата страна. Преподавах английски в бедните квартали на мегаполиса и в други подобни райони. Не мислех къде ще спя, защото срещах отворени и усмихнати хора, на които не им пука, че съм без пари.

Не съм се страхувала, а и не може да се оставиш страхът да ръководи живота ти, да те „затапи“ на едно място. Аз имах цел и вяра, че Господ пази всеки живот и в най-безнадеждните моменти се намира изход. Щом твоето сърце е отворено за хората, и те ще ти отвърнат със същото.

Заедно с две момчета, те са от хората, които окупират земи, работихме доброволно по няколко проекта за движението „Земеделци без земя”. Оттам ни се обадиха, че в едно от селата на племето крао искат да правят гора за храна, и ни предложиха на място да покажем как става – продължава интересния си разказ пътешественичката из Амазония. Индианското племе живее в североизточната част на щата Токантинс, но първоначалните заселници идват от по на север.

В своята история крао преживява много обрати и инверсии. Техният брой намалява до 620 души след фатална епидемия през 1849 година. Дълго време са били в съюз със собственици на ферма, но през 1940 г. много от индианците от племето са избити, след като фермери нападат селата им. През петдесетте години на миналия век те следват пророк, който им обещава да ги превърне в цивилизовани бразилци. Днес крао са около 2000, броят на селата им също се увеличава. Те наподобяват формата на слънце и винаги са се строяли така. В центъра има пясъчен кръг, мястото за ритуали. От него тръгват пътечки, водещи до външния кръг, в който са разположени къщите.

Чежденците нямат право да влизат самостоятелно в селото, задължително с придружител, дори и да е малко индианче.

Условията за живот са шокиращи. Белият човек дълго ги е потискал и изоставил. Всяка година се отнемат от техните територии, палят се гори за големите площи с царевица. Подобно свирепо отношение унищожава цели племена и те изчезват по-бързо от самите гори. Откъснатите племена в Амазонските тропици са по-застрашен вид и от ягуара. Индианците нямат права, дори паспорти, нищо че са родени в Бразилия. Но това е честа практика на богатите не само по тези места – хората да се държат необразовани, неразбиращи, за да ги контролират и използват.

В племето крао няма ток, няма и вода. Най-близкото дере е на километър, където събират утаечна вода за пиене от кората на дърветата. По-отвратително нещо от тая вода не съм слагала в устатата си. Местните я събират капка по капка, като дежурят постоянно. Честа практика на белите е да им дават бутилки за по-лесното й пренасяне, но така бавно ги тровят, тъй като преди шишетата са били пълни с агротоксини, масла за коли и др. Има и река с по-добра вода, пречиствана от камъните, но чак на 4 км. Индианците почти не ходят до там, защото се страхуват от ягуарите, които ловят риба по течението й. Не ги убиват, тъй като ги смятат за свещени. Предпочитахме ягуар да ни разкъса пред металния вкус на водата от дърветата. В Амазония се свиква с опасностите, с гърмящите змии, тарантулите и анакондите.

Нашата нагласа е да приемаме индианците за диваци, примитивни, дори за мързеливи. Но те най-добре познават природата и живеят в пълна хармония с нея.

Белият човек се прави на велик и иска да подчини живота на индианците на своя. Племето крао обича да прави бижута, това им доставя удоволствие. Но и в тази работа са намерили начин да ги използват. Изкупуват гривните от тях на безценица, а в града ги продават петкратно по-скъпо. Индианците не са научени да правят сметки, не разбират схемите за пазарлъци. Те искат единствено да живеят спокойно.

В крао си имат училище, но учат заедно от шест до 30-годишни, образоват се един други. Най-ученият от тях е млада лекарка, излязла на 16 години от племето, завършила университет и сега идва по два пъти в седмицата при тях.

Пристигнахме преди края на сухия сезон. Направихме разсад, оградихме мястото с няколко култури, които издържат на суша. Храната им е оскъдна, най-вече ориз, манго, боб и кашу. Много рядко убиват животни за месо.

Искахме да ги научим и на други неща, но те не така лесно се доверяват. Приготвянето на храната става върху три камъка. Показахме им как да си направят по-високо огнище, но докато една от жените не се престраши да го направи в собствения си бивак, само ни наблюдаваха отстрани. Те пък ме научиха да майсторя бижута, чантички от палмови листа, което става много трудно.

Участвах и в ритуал за вожда на племето. Той се прави само от жени през нощта, когато изгрява новата луна. Жените пушат лула и пеят песни на вожда, който пък е обърнат с гръб към тях. Всяка му оставя цвете и прошепва нещо на ухото. Аз нямах право да се доближавам до него.

Ако един ден се върна в Бразилия, ще остана да живея там, най-вече заради хората – отворени към всички и за всичко. Мечтата ми е да създам своя гора за храна, да живея свободно и самостоятелно, по-близо до земята, която ме зарежда с енергия.