34-годишната българка Светлана Дичева, родена в средногорския град Пирдоп, живее в Париж вече от 10 години и разработва прототипи на напълно автоматизирани автомобили във фирма, обслужваща едни от големите марки в автомобилната индустрия.

Целта на работата ѝ е да осигурява сигурността, която безпилотна кола може да даде на автомобилния транспорт, и да намали драстично катастрофите по пътя, за които често са виновни преумората, невниманието на шофьора или лошите пътни условия. В повечето случаи тези фактори може да бъдат предвидени и по този начин избегнати. За момента функциите, които разработва Светлана с колегите си, са предназначени за прототипи на автоматизирани коли.

Младата жена изминава дълъг път от малкия български град до френската столица. Родителите ѝ са съвсем обикновени хора. Преди да се пенсионира, баща ѝ работи като технически ръководител на строителен обект, а майка ѝ – в ХЕИ – София. “Имах шанса да отрасна с току-що издоено прясно краве и козе мляко, с домашно месо, плодове и зеленчуци. Детството ми не е било лесно, както на много деца от провинцията, които нямат възможността да имат разнообразно ежедневие, и бързо си дадох сметка, че на нашата улица има все по-малко деца и все повече възрастни хора”, разказа тя пред в. “24 часа”.

В основното училище в Пирдоп учи в сянката на брат си Димитър Дичев Въпреки че имат 14 години разлика, него още го помнят като голям математик. И учителите очаквали същите резултати и от нея. След 7 клас, на 13 години, сама заминава за Пловдив и завършва там Френската езикова гимназия.

“Бях с много по-добри познания по английски и сравнен с него, френският ми се струваше като мисия невъзможна и до края ми беше много труден. Животът се обръща по такъв неочакван начин, че след време написах научни трудове и преподавах също толкова невъзможни материи като “Съпротивление на материалите” на френски”, казва Светлана.

“Веднъж ми се случи да реша по време на контролна работа задачите и на двете групи и учителят по математика ми писа оценка 12. Майка ми, Анна Попова, чиято работа беше свързана с пътуване из целия окръг, носеше с гордост контролното в дамската си чанта”, спомня си Светлана, която още от тийнейджърка има силен интерес към съвременните технологии и космическите науки.

Френският език така и не пожелава да се раздели с нея и Светлана продължава образованието си във Френския факултет по електроинженерство към Техническия университет в София.

“Брат ми, който е доцент по “Технология и управление на транспорта” към катедра “Железопътна техника”, ме запали по инженерството и по транспорта. Той беше този, който стоеше да решава задачи заедно с мен още от съвсем мъничка. В университета също не беше лесно, но инатът може да бъде и положително качество, когато намеренията са чисти”, казва Светлана.

През 2007 г., когато България е приета в ЕС и множество програми за обмен на студенти стават леснодостъпни, тя заминава за първи път на кратък стаж от 2 месеца в Института по изследвания на раковите заболявания в храносмилателната система в Страсбург (IRCAD-Strasbourg).

“Само възможността да видя толкова напреднали технологии в медицинската роботика беше невероятна”, споделя тя. След като завършва, ѝ предлагат докторат.

“През последната година от следването си отново бях на стаж във Франция, но този път в Париж – град, който много хора желаят да покорят. Темата на тази практика бе “Управление на квадрикоптер”.

Целта на практиката ѝ е била да се симулира поведението на малък квадрикоптер, изучавайки механичния и динамичния му модел. Сега тези квадрикоптери са по-известни като дронове, което буквално преведено означава пчела търтей. Това е термин, използван в американското военно дело. “По това време, преди 10 години, тези малки летящи играчки бяха безизвестни, но имаха обещаващо бъдеще с много приложения: наблюдения на бушуващи пожари, цепнатини на сгради и мостове и много други, които предполагат заплаха за населението”, обяснява Светлана.

Мечтата ѝ е да се занимава с авиационна техника и технологии. По време на стажа за летателни апарати кандидатства за докторантура по теми, предложени от Френския национален център по космически изследвания:

“Одобриха ме по една от тези теми, свързани със закона за управление на безпилотна система за изстрелване на сателити. Целта беше да се разработи закон, който описва мисията за подготовка на изстрелване на наносателити от безпилотен самолет, позиционирани на ниска орбита от около 16 000 м”. Докторатът е осъществен с взаимното сътрудничество на университета в Еври, Франция. Резултатите ѝ от този труд са публикувани в международни научни издания.

“Дойдох сама в Париж и се установих сама, без да търся подкрепата на когото и да е, което е безумно смело и също толкова наивно. Само един млад човек, който не познава изцяло живота, би могъл да го понесе”, откровено признава Светлана. В Париж тя започва да преподава първо в университета, в който пише доктората си. Там води специалности на английски, сред които “Планиране на въздушни и космически мисии” и “Задаване на траектории”.

След това продължава кариерата си в друг университет, в който преподава “Възобновяеми енергии и устойчиво развитие”. “Бях ръководител на половината от випуските от трети, четвърти и пети курс по тази специалност, като следях изцяло подготовката на студентите ми за успешна кариера. Бях и дипломен ръководител и преподавах по много други предмети: “Автоматика”, “Автоматизирани процеси”, “Интелигентни енергийни мрежи”. А в друго висше учебно заведение – “Програмиране на микроконтролери”, “Обработка на цифров сигнал” и т.н. Така преподавах едновременно в 3 университета на 2 езика – английски и френски”, разказва тя.

За да развие вече наученото от теорията, Светлана решава да направи стъпка към инженерната работа във фирма, която се занимава не само с наука, но и с индустриализиране на такива методи и процеси. Така става част от млад екип на френската компания AKKA. “Една от основните дейности на фирмата е обслужването на всички сфери на автомобилостроенето, като един от нашите най-важни партньори е “Рено”.

Екипът ни се занимава основно с научни изследвания, чиято цел е напълно да се автоматизират автомобили. Много световни производители предоставят на пазара подобни функции в най-новите версии на колите си – като започнем от помощта при паркиране, преминем през адаптиране на поведението на колата спрямо трафика при задръстване и стигнем до пълното автоматизиране на цялостния процес при придвижване с висока скорост по магистрала”, обяснява 34-годишната българка.

Една от мотивациите ѝ, за да премине в тази област, е сигурността, която автоматизацията може да даде на автомобилния транспорт. Друг важен момент е пестенето на време. “Аз лично губя в най-добрия случай по три часа на ден, за да стигна до работата си и да се прибера. И като всеки друг бих предпочела да работя или да имам възможността да си почина пълноценно през това време. Оптимизирането на този транспорт и предоставянето на нови услуги като повикването на абсолютно роботизирано и надеждно такси биха могли да променят начина ни на живот”, твърди тя.

Разбира се, тези прототипи остават изцяло електрически. Нейната задача е да осигури цялостното изучаване на закона за управление не само на една кола, но и на колона от моторни превозни средства, които следват автомобил водач и копират неговото поведение. Тези изследвания имат голямо приложение при превоз на стоки.

“Чрез тази технология един-единствен автомобил водач би могъл да закара до определено място няколко транспортни средства от различен тип. Нейното разработване и приносът в изучаването на мултимодалния транспорт са от голямо значение за мен”, казва Светлана. Тя не се чувства чужденец нито в България, нито във Франция: “Промени се повече начинът ми на мислене – стана доста по-космополитен”.

Въпреки толкова много успехи амбициозната българка е убедена, че е далеч от върха в своята кариера: “Навсякъде за връх се разбира шеф на фирма, бизнесмен или дори президент. Подобни титли никога не са ме интересували. Винаги има още какво да се научи, но е важно и да се предаде знанието. За мен също е от значение хората да знаят, че могат винаги да разчитат на мен”.

За нея днес успехът значи да е доволна от резултатите, които постига в работата, и да допринесе със същото и за останалите в екипа. Защото успехите вече не са лични, а на група от съмишленици. Това е нейният сигурен начин да изкачи още върхове.