Крепосничество в съвременен вариант: кашата с постоянния и настоящия адрес на българските граждани е наследен от социализма анахронизъм, когато партията решаваше къде имаме право да живеем.

Георги Ангелов събра фактите за Дойче Веле.

Годината е 2021-ва и българите са мобилни, местят се в държави и други градове. През миналата 2020 г. над 200 000 български граждани са се преместили в друго населено място, а над 25 000 от тях са се заселили в София, сочат данните на НСИ. Те обаче показват само тези, които са се преборили с бюрокрацията на ЕСГРАОН и общините и успешно са регистрирали нов настоящ адрес.

Грешка в системата

Никой не знае колко точно са тези, които живеят с години, понякога десетки, в друг град без регистрация. Но със сигурност са десетки хиляди. Тези, най-често млади, българи няма как да гласуват в града, в който живеят. Няма как да имат и личен лекар. Няма как да получават помощи за безработни и им се налага да пътуват до друг град при проблеми, например с данъчните или КАТ. Трябва да пътуват до родния си град за смяна на лични документи. Това фактически ги лишава от права.

Те все някога успяват да си сменят настоящия и постоянния адрес, когато наистина им се наложи. Най-често това се случва, когато имат деца и те трябва да тръгнат на градина или училище, което е невъзможно без постоянен или настоящ адрес, и родителите нямат избор. Полученият адрес пък често не отговаря на истинския, а е услуга от приятели, които притежават жилище.

Причините са няколко. И са абсурдни.

“Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението” (ЕСГРАОН) е създадена през далечната 1977 година. Въпреки, че самата ЕСГРАОН е цифровизирана, а законът за гражданската регистрация е от 1999 г., самата система е анахронизъм от соца и неговата крепостна система. Тогава миграцията на българите беше регулирана с наредба на Министерски съвет, като последната такава “Наредба за временно ограничаване на приемането на нови жители в градовете” е приета през 1974 г. и е отменена чак от президента Желю Желев през август 1990-а. Редът за преместване в по-голям град тогава беше толкова рестриктивен, че ако не съществуваха корупцията и шуробаджанащината всеки гражданин на НРБ щеше да си умира в града/селото, в което е роден, или където партията реши да го изпрати по разпределение. Изключенията се правеха за партийни кадри, военни, милиционери и някои редки или тежки професии.

Така в наши дни всеки българин има постоянен адрес, който е вписан в личните му документи, които пък се издават само в града по постоянен адрес. Това е наследство от крепостническото жителство от соца и всяка смяна на постоянен адрес върви със смяна на всички лични документи. Но има и настоящ адрес или адресна регистрация. До 2011 г. смяната на настоящия адрес ставаше сравнително либерално и с цената на няколко часа висене в общината. През май правителството на Бойко Борисов и парламентарната група на ГЕРБ решиха да “оправят” проблема с така наречения „изборен туризъм”– гласуването в повече от една избирателна секция или гласуването в определени избирателни секции с цел манипулация на изборния резултат. След промяната на закона, общинските служби искат собственика на имота да се яви в общината с нотариалния си акт и да заяви съгласието си, или към договора за наем да приложи нотариално заверена декларация–съгласие. В някои случаи хазяите живеят в чужбина или в провинцията. В други случаи, те не желаят да съдействат, тъй като ги е страх, че данъчните ще получат информация за доходи, които не желаят да декларират. Допълнителна демотивация за тях е, че за заличаването на вече регистрирани наематели трябва да се подаде искане в общината и тя да изпрати междуведомствена комисия, преди да се вземе решение за заличаване.

Как “оправянето” на един проблем доведе до нарушаване на права

И така това “оправяне” на проблема с “изборния туризъм” доведе до създаването на допълнителни и абсурдни изисквания, които ограничиха правото на гражданите да избират своята адресна регистрация, както и до невъзможност на цели групи граждани да изпълняват законовото задължение за заявяване на постоянен и настоящ адрес.

Това пък води до ограничаване и на други права, примерно на гласуване. Избирателните списъци се правят на база на постоянен адрес или при подаване на заявление за гласуване по настоящ адрес, което се подава до две седмици преди изборите.

Особено голям е проблемът с ромите, живеещи в гетата без регулация, или с купилите си апартаменти в нови сгради преди Акт 16, които могат да живеят с поколения на едно място, без да получат адрес.

Този бъг с адресната регистрация, освен че е абсурден, нарушава конституционните права на всеки гражданин “свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели”.

Освен това гражданската регистрация е част, подсистема, на системата, която представлява държавата. А без нормална гражданска регистрация няма как да има истински избирателни списъци. Няма как да има нормална общинска данъчна система, в която данъци плаща този, който потребява комуналните услугите и инфраструктура. В момента данък собственост и такса смет плащат само собствениците на имоти. Няма истинска данъчна система, която да е базирана на потребяване на общински услуги. Без такава данъчна система няма възможност за провеждане на гъвкави данъчни политики от общините за привличане на бизнес и жители.

Спирачка на развитието

Тоест, тази наследена от соца и репресивните му органи, а после ремонтирана на парче, система води и до загуба на инструменти за социален инженеринг за възраждане и трансформация на обезлюдени и гетоизирани общини, каквито се прилагат на Запад от поне век. С други думи –пречи на държавата да се развива.