Делът на ромското население безалтернативно ще нараства и страната няма друг избор, освен някак да интегрира етноса.

Хиляди хора пълнят тези дни улиците на Габрово. Ромската тема отново е водеща.

Няма по-обговаряна от нея, а в същото време и недоизказана. Няма по-взривоопасна, успоредно с това неудобна. Поне шест паралелни реалности живеят край нея, което я прави и изключително сложна. Настане ли проблем, винаги започва търсене на изход. Но търсещите - политици, наблюдатели, експерти по интеграция и т.н., преднамерено затварят очи поне за една от тези действителности. Нищо не може да бъде проумяно или решено без откровеност, пише вестник СЕГА.

Първата реалност е наличието на етнически проблем в България. За щастие той е далеч по-малък от подобни проблеми в исторически план, но е нелепост да се отрича. След като постоянно избухват масови протести срещу престъпления на хора от един конкретен етнос (Катуница, Варна, Гърмен, Войводиново, Габрово…), а няма вълнения срещу прегрешения на други етноси, значи проблемът е точно етнически

Може да се дискутира напоително чия е вината – на роми, агитки, грешки на държавата преди и сега, Сорос, друг... Но подобни спорове, макар и важни, приличат на дилемата “Яйцето или кокошката”. Единственото продуктивно действие е да се осъзнае наличието на такъв проблем – засега не чак толкова голям, че да горим в него, но е достатъчно взривоопасен.

Втората действителност са действията на управниците. Те много добре знаят наличието на проблема, но не го признават. Впрочем, почти никой в официалния дебат не го признава – откровеността би прозвучала и страшно, и политнекоректно. Обясненията обикновено са “криминален проблем”, “накърнено чувство за справедливост”… - никога етнически. Всичко това е заравяне на главата в пясъка. Всъщност етническият проблем се напластяваше отдавна, но изплува на повърхността през последните 7-8 години. И е много любопитно как управляващите, едни и същи оттогава, наложиха  отработен начин за заравяне на главата

Надигнат ли се вълнения, мишената на гнева се отвежда нейде (изпразвайки къща или арест), събарят се внезапно констатирани незаконни постройки, на място се появява големец (обикновено вицепремиер), който обещава “решителни действия” срещу незаконното заселване. Така бе във Войводиново, така е сега в Габрово, почти същото стана и през 2011 г. в Катуница. Настоящият габровски случай бе обогатен от премиера Борисов, които поиска и получи оставката на шефа на габровската полиция.

Но по-дълбоко в корен – промяна на нормативните правила, по които конкретните биячи са пуснати след 24 часа в ареста, или още по-дълбоко – покровителството на ромска престъпност, не се пипа. Дойдат ли избори, пак в махалите тече трескаво гласуване. И така до следващите драми, когато отново ще бъдат обещани “решителни мерки”.

Третата действителност са крайните гледни точки, които доминират в публичния дебат. Тезата “циганите са си виновни, защото ги мързи, крадат, те са палачи…” много прилича на “няма ромски проблеми, няма ромска престъпност, ромите са жертви, българите са ксенофоби...” – защото всички те са неверни. В повечето случаи застъпниците на тези гледни точки са материално стимулирани да ги изразяват. Или пък просто искат чрез позицията си да се подредят в някакъв “либерален” или “патриотичен отбор” (в последните години е модно да се подреждаме нейде). За огромно съжаление тези гледни точки доминират в дебата. Определят общественото мнение. Но освен че са неверни, друг голям проблем е отново непродуктивността им – как въобще може да живеем заедно при тази крайна несъвместимост в представите?

Четвъртата и петата действителност са най-трудни за обговаряне. Едната е с вътрешен адрес – независимо има или не точно ромска престъпност, чия е вината, дали патриотари наливат масло, доминиращият български етнос е силно изплашен от нарастването на ромите – количествено и като дял. Уплахата е особено значителна в малките селища, където не само има страх от ромската престъпност (тя е абсолютен факт там), но е налице и притеснение, че българите остават малцинство. Да се признае гласно обаче, че се притесняваш задето “другите са станали повече от теб”, в днешния свят е най-голямата некоректност. Затова всичко това се споделя тихо. Изрече ли се на глас, на мига страхът ще бъде осмян (без елементарен опит за разбиране!) от интелектуални говорители от жълтите павета.

В същото време тези говорители никога не си купуват къща в махала

Не дават децата си в смесени училища. Призовават за “мултикултурно съжителство”, но в повечето случаи не припарват до родните си места – за да узнаят как точно протича то. Пледират за толерантност, но на мига посичат всеки инакомислещ. Този потулван страх в редовия българин, а и лицемерие от страна на “интелигенцията”, която би следвало да го води, е причина гневът да расте. То ражда и герои като Динко.

Петата действителност е външна, но отново е свързана с лицемерие – нима някой си въобразява, че милионите евро за ромска интеграция, изсипвани у нас (и в околни държави), са с цел филантропия? А не са ли с идея етносът да си стои тук, да не ходи на запад? Не разработи ли Франция при Саркози система (неуспешна) да върне доброволно роми имигранти?

В крайна сметка всичко това наистина е неудобно за изговаряне, защото причинява стигма. Но и премълчаването не помага.

В  Провадия, малък и почти обезлюден български град, има една железопътна спирка. Казва се Добрина, на името на близкото село. Тия дни деца от местното училище, без да ги кара някой, се събраха на спирката. “Тази сутрин (събота – бел. авт.) в 10 часа заваля проливен дъжд, аз наметнах един дъждобран и тръгнах към спирката, за да видя, че никой няма. Но не се случи така.

Пет деца - три българчета и две ромчета,

плюс един татко с тях вече бяха там. Чистеха с шкурка, метяха и събираха боклука. Включих се, разбира се, и аз. Бащата каза, че е шофьор на ТИР, пътува много и вижда, че навсякъде все повече хора вземат инициативата в свои ръце и чистят. Децата боядисаха спирката отвътре. Искаха да продължат и от външната страна, а после да чистят и подлеза. Но ние с таткото настояхме да се прибират, за да се преоблекат и да се стоплят. Сега са направили група за чат в социалните мрежи: "Отбор за защита на природата". И не спират да се радват за онова, което са направили, и да се наговарят кога ще довършим спирката и подлеза на гарата. И как всеки месец щели да почистват и обновяват някой обект” – така жителка на Провадия разказа защо и как децата са били там. Инициатор е било ромче. Това пък е шестата действителност.

Макар НСИ да не признава официално, делът на ромското население у нас се увеличава постоянно. След няколко десетилетия то ще бъде основен трудов ресурс. България няма друг шанс, освен да насърчи шестата реалност. Тази оценка не е плод на емоции, а на обикновени факти. В крайна сметка каквото и да бъде казано по темата, ще бъде и малко, и подлежащо на дискусии. Но е истина, че Добрина-та няма как да настъпи чрез потулване на страхове и глави в пясъка.