Преди месец, в разгара на аферата „Гинка“, в цяла България най-после, със закъснение от над седем години, сред мнозинството от народа се развихри морален гняв срещу прогнилото управление на Борисов и ГЕРБ. Той трябва да бъде незабавно оползотворен от президента за благото на България.

Наистина, през февруари-март 2018 г. не се повториха масовите протести от февруари 2013 г. Масови протести по морално-политически подбуди у нас засега са невъзможни, те си остават лукс, до който малко хора имат достъп. Масовите протести винаги са се надигали или срещу конкретни икономически беди на народа като двойните сметки за ток през февруари 2013 г., или са били инсценирани по един или друг начин от ГЕРБ, като летните протести същата година, припомня колегата Валентин Хаджийски от "Гласове".

Важен сигнал за ферментирането на този морален гняв беше и небивалата общонародна треска срещу Истанбулската конвенция от предишните месеци. И в този случай крайният адресат на гнева бяха Борисов и ГЕРБ, макар поводът да бе сбъркан и причините за него – подменени.

След това аферата около сделката с ЧЕЗ върна нещата на мястото им. Сякаш по поръчка дойде и Трети март с величественото всенародно честване на Шипка, почти всеобщия ентусиазъм от речта на президента. Публикуването на записа от срещата на Радев с московския патриарах, макар и с голямо закъснение, изчисти недоразуменията, раздухвани от черната пропаганда на ГЕРБ и десните.

Да, българите проспаха над седемгодишното катастрофално управление на ГЕРБ с постните пици, полицейщината, мегакорупцията, безработицата, рекета на монополистите, съсипаните бизнеси и опустошените региони, самозапалилите се от отчаяние хора, грубите и масови изборни машинации – след като проспаха Мишо Бирата, „прокурорският“ разговор в тоалетната, умишлено предизвиканият колапс на КТБ, Радко Отвертката, торпилирането на кандидатурата на Бокова и позорът на Кристалина в ООН... и толкова други скандални поводи, при които в коя да е цивилизована страна премиерът би се простил завинаги с политиката и свободата си.

Но в началото на 2018 г. народното им недоволство преля.

Разпадна се и митът за „международника“ Борисов – последната сламка на давещата се герберска пропаганда. Скандалът с Гинка Върбакова доби международни измерения, чешкият премиер Андрей Бабиш уличи Борисов в лъжа. Юнкер го бламира за влизането на Западните Балкани в ЕС, Меркел го бламира за Шенген. Широко разтръбяваната среща ЕС – Ердоган във Варна завърши безрезултатно, ако не смятаме поредното свидетелство за противното раболепие на Борисов пред „началника“ Реджеп бей.

Огромна умора от ерата Борисов затиска България и няма да може вече да бъде разсеяна от придворните медии и говорещи глави.

В ГЕРБ са уплашени и объркани. Борисов, Цветанов и другите се скриха от честването на националния празник, Караянчева бе позорно освиркана на Шипка при едното споменаване на името ѝ.

След като тъй и не успяха да докажат, че са нещо повече от парфюмиран придатък на ГЕРБ, десните и „патриотите“ от коалицията се самомаргинализираха и с пронацистките си залитания, осъдени категорично и от Брюксел и Вашингтон.

В България е налице революционна ситуация. По определението на Ленин това значи, че върховете вече не могат, а низините вече не искат да живеят по старому. Властта се търкаля на улицата.

Но в България няма изявен субективен фактор на революцията – партия или друга обществена сила, която да канализира и оглави народното недоволство. Единствената реална опозиция на ГЕРБ – БСП, въпреки безспорния си напредък под ръководството на Корнелия Нинова и убедителната победа на Радев на изборите през есента на 2016 г., кой знае защо се колебае.

БСП зае абсолютно незащитима в дългосрочен план и несъответстваща на социалистическите ценности и светоусещане позиция по Истанбулската конвенция, водена от желанието да яхне консервативния популизъм и да пребори ГЕРБ на негов терен, което очаквано не се осъществи – изборните нагласи не се промениха чувствително в резултат на „истанбулската“ психоза.

БСП зае изчаквателна позиция по ЧЕЗ и тръгна да организира подписка, вместо веднага да иска незабавна оставка на кабинета, да напусне парламента и да излезе на улицата. По този начин БСП даде на Борисов време да се окопити.

БСП не се възползва своевременно и от ситуацията около аферата „Скрипал“, дето огромното мнозинство българи е отвратено от произвола и абсурда на британските обвинения и наглото им извиване на ръце на страните от ЕС, а в това време Цветанов обещаваше да гони руски дипломати, Томислав Дончев се кълнеше в „солидарност“, а десните сипеха бисери от рода на идиотската декларация на сайта на някакъв си „Атлантически съвет“, дето пише, че правителството трябвало да разгледа и приеме „убедителните“ доказателства на Лондон, че Русия била извършила терористично нападение – в момента, в който четем във вестниците как Юлия Скрипал почнала да се захранва и че била ходила на Фейсбук на 7 март, няколко дни след отравянето си с „Новичок“.

Организация като „Атлантическия съвет“, която открито признава, че истината не й е важна, а й е важна „солидарността“, т.е. мафиотската завера, с „нашите“ хора, е очевидно мафиотска организация, която трябва да бъде разтурена и забранена. Тя си позволява да обвинява правителството, че повтаряло пълната ни зависимост от СССР преди 1989 г. Пледирайки за още по-пълна, безмозъчна зависимост, но не от СССР, който инвестираше у нас милиарди, а от проваления кабинет на торите – историческия непримирим враг на България!

Но най-важното е, че положението сега е коренно различно от пролетта на 2013 г. в едно съдбоносно отношение. Президент е Радев, а не Плевнелиев.

Избраният по безапелационен начин с гласовете на над два милиона българи – при рекордно висока изборна активност и при силно противодействие от изборната криминална машина на ГЕРБ – президент е единствената легитимна институция на властта в България до днес.

Последните парламентарни избори, минали при ниска изборна активност, в обстановка, в която служебният кабинет, неумело подбран от Радев, блестеше със своето отсъствие навсякъде, дето ставаше дума за ограничаване на клиентелизма, корпоративния и купения вот, на пропагандата на „националните“ медии и на ЕНП в полза на ГЕРБ, не възпроизведоха народния вот от ноември 2016 г. и не създадоха условия за легитимно народно представителство и стабилно правителство.

Претърпели победата, ГЕРБ ясно усещаха, че не могат да управляват (крадат) още дълго. „Патриотите“ (какво нелепо име!) още преди официалните консултации за съставяне на сегашния кабинет загубиха доверието на и намалелите си привърженици, които реално са или леви, или крайно леви. ГЕРБ и „патриотите“ бяха и си остават свързани само от желанието за грабеж – и за някои политици, и да останат на свобода. В политическата система на герберизирана България всички партии освен БСП са присъдружни на герберския „Отечествен фронт“.

Кабинетът Борисов III се състоя главно поради липсата на хитрост от страна на президента по това време.

Но със самото си присъствие във висшата власт Радев е постоянно висящо обвинение към Борисов и ГЕРБ – в подлост, нелоялност, безотговорност, некомпетентност, корумпираност, неадекватност.

Още от първия момент, когато стана ясна победата на Радев, ГЕРБ изпаднаха в паника, че като „опозиционен“ президент той ще клати кабинета и ще даде в подходящ момент сигнал за въстание срещу Борисов. Както постъпи през юни 2013 г. Плевнелиев като „опозиционен“ президент, получил нареждане от опозиционната ГЕРБ да даде сигнал за подготвения преврат срещу Орешарски, като свали доверието си от кабинета – след като бе подписал кротко законовите промени за Пеевски.

Е, това си беше основателен страх – моментът той да се оправдае напълно отдавна настъпи.

Радев е длъжен незабавно да свали доверието си от Борисов и да предизвика с всички законни средства оставката му.

Европредседателството не е никакъв аргумент да се запази нетърпимият за народа прогнил режим още три месеца. Европредседателството е второстепенен, чиновнически, канцеларски проблем, който ще си се движи от чиновниците. Бюрокрацията, както казва Маркс, превръща канцеларските дела в държавни – и обратното.

Както беше ясно още есента на 2016 г., а толкова повече сега, след президентът даде редица доказателства за независимостта си от Позитано, въстанието срещу Борисов няма да стане по сценарий на БСП и при подготвена организация като това срещу Орешарски през лятото на 2013 г.

Президентът ще трябва да апелира пряко към масите и да ги застави да се раздвижат и да го принудят да направи това, което сам би искал да направи. Той ще трябва да изиграе ролята на народен организатор отгоре при липсата на реални организационни структури отдолу.

Наличието на президент като Радев, както писах тук през август 2016 г. – и получих остри критики от в. „Поглед.инфо“ – може да преосмисли цялото българско политическо пространство, да катализира възникването на нова левоцентристка коалиция или партия, която би могла и да наследи позициите на БСП в ПЕС. И да доведе до изборна победа на тази коалиция или партия след колапса на ГЕРБ.

Но възможно е също и БСП на Нинова да се намери в условията на новия служебен кабинет, да завърши реорганизацията си и да спечели изборите на гребена на евентуалната предизборна вълна от ляв популизъм и евроскептизицъм, русофилия и носталгия по социализма. Пожелавам им го!

Най-важното е Радев да не повтори грешките си след оставката на Борисов II. Да състави решителен, дееспособен служебен кабинет с единствената задача да сломи герберската изборна и пропагандна машина и да не допусне нова изборна победа на ГЕРБ.

Автор: Валентин Хаджийски, "Гласове"