Иво, Мира и дъщеря им Мая изкачват вулкани, бродят из джунгли и карат сърф на Карибите.

Иво, Мира и 11-годишната им дъщеря Мая са българско семейство, което живее на борда на катамарана „Фата Моргана“ и пътешества по света. През юли 2013 г. те зарязват дом, работа и училище в търсене на свобода и приключение. За техните странствания с платноходка из най-красивите кътчета на планетата и живота им „извън системата“ пред „Стандарт“ разказва Драгомира Георгиева – Мира.
––––––––––––––––
Иво и Мира са родом от Варна. Съдбата среща двамата връстници, когато са на 17, а навършили 23, eмигрират в Канада, за да се сдобият с паспорти, с които ще могат да пътуват свободно и безвизово, където си пожелаят. Днес Иво и Мира са вече 38-годишни и имат син и дъщеря. Преди година и половина семейството решава да се сбогува с досегашния си живот и да се впусне в приключение, обикаляйки света с яхта.

„Напуснахме работа, училище и дом, за да докажем, че съществуват алтернативен начин на живот, образование и пътуване извън системата, посещавайки някои от най-красивите и девствени места на планетата с минимален бюджет“, споделя Мира.

Мечтата на семейството да зареже всичко и да отплува към хоризонта и тоталната свобода ги отвежда до решението да си купят лодка, с която да плават по света. Наричат я „Фата Моргана“. Мира разказва, че преди да се решат на тази стъпка, са проучили и изчели доста, за да се уверят, че идеята им не е чак толкова откачена. Оказва се, че доста хора в Канада и Америка го правят.

„Повечето са пенсионери, които след пенсия си купуват лодка и стоят на Бахамите и Карибите по цели зими, далеч от снеговете, и си получават пенсиите. Но има и млади хора, семейства с деца като нас. Някои си продават къщите и живеят постоянно на лодките, други си взимат 1-2 г. дълги ваканции. Децата учат задочно на лодките. В Канада и Америка, за разлика от България, това е възможно и много хора го предпочитат по различни причини“, споделя Мира. Тя и Иво след години къртовски труд като шофьори на камиони и когато най-после изплащат къщата си в Канада, решават, че е дошло времето да я продадат и да вложат парите в лодка и в реализирането на своята мечта.

Първоначално на борда с тях са и двете им деца – Мая и Виктор. Но след време синът им се отказва и се връща да живее при семейни приятели в Канада.

„Липсваха му приятелите, а и той просто не е от хората, които обичат да пътешестват. Сега е на 17, вече е голямо момче и започва живота си така, както аз и баща му навремето“, обяснява Мира. Според нея да обикаляш света с лодка далеч не е скъпо удоволствие, което само богаташите могат да си позволят.

На въпроса: „Колко струва?“, нейният кратък отговор е: „Не, по-скъпо е да имаш къща и да ходиш на ваканция един път годишно“. По думите й, с продажбата на къщата са отпаднали разходите по нея, а с тях и нуждата да се работи. „Яхтите са скъпо удоволствие за тези, които искат да си запазят къщата и да плават 1-2 седмици в годината по време на ваканциите, но за тези като нас, които са си продали всички движими и недвижими имущества и вещи, яхтата е дом и превозно средство едновременно. А и си купихме лодка, която ни беше по джоба и която ни върши работа“, категорична е Мира. Ако нищо на яхтата не се счупи и не се скъса въже или платно, семейството харчи по около $200-300 на месец – предимно за храна, автобусни билети, сладолед и бира.

Като това са пари, които Мира изкарва, пишейки статии за Caribbean Compass – издание за круизъри от целия Карибски район. Все пак Мира и Иво имат и спестявания, с които покриват по-сериозни извънредни разходи. За храна семейството харчи много малко – по $50 на седмица, след като се е заредило с чували брашно, ориз, макарони, леща, боб, картофи и мляко на прах, консерви и други трайни продукти. „Хващаме и често ядем риба, а пресни плодове и зеленчуци си купуваме от местните пазари. Из тропическите острови намираме и си берем плодове в гората. Хляб си месим и печем на лодката всеки ден. От дрехи и обувки почти нямаме нужда“, споделя Мира.

По думите й, докато плават в открито море, денят им минава доста скучно.

„Редуваме се с Иво на вахта, готвим, слушаме музика, говорим си и, общо взето, чакаме времето да мине“, разказва тя. За щастие, плаването е само 10% от живота им. През останалото време семейството е пуснало котва на някое райско местенце.

„Тогава ходим на излети в планините, изкачваме вулкани, посещаваме водопади, езера, градове или се гмуркаме край кораловите рифове“, разказва Мира. Семейството често се запознава с други круизъри, с които ходи на екскурзии и прави сбирки на борда на лодката им. Сега Мира, Иво и Мая са в Гренада – един от най-южните карибски острови. А маршрутът за следващите седмици е вече начертан.

„Оттук след това потегляме за Тринидад и Тобаго, после към Барбадос и на север – обратно към Мартиника и Пуерто Рико. А от там – обратно на юг към Колумбия, Панама, през канала към Еквадор, Галапагос и Френска Полинезия“, издава плановете им Мира. Семейството решава накъде ще отплава според настоящата си локация и вятъра в района.

„Съобразяваме се и с карибските пирати, които съвсем не са само на кино. А и сме с катамаран – комфортни лодки, които обаче не стават за плаване в опасни води. Не бихме тръгнали към Нос Хорн например, защото катамараните се преобръщат много по-лесно от еднокорпусните лодки при силни бури“, разказва Мира.

Досега семейството е било във Флорида, Куба, Мексико, Гватемала, Бахамите, Доминиканската република, Пуерто Рико, Британските Вирджински острови и целия Карибски район. Но Мира се затруднява да посочи къде е най-хубавото кътче, което непременно трябва да видим. „Има прекалено много красиви места, за да препоръчам само едно. Всяко е уникално и си има своите атрактивности. В Мексико са руините на маите, в Гватемала са индианците и дивата природа“, споделя Мира. Тя разказва, че индианците, които все още живеят в джунглите в къщички от палмови листа без електричество и ловят риба в езерата, имат мобилни телефони, които зареждат с генератор, който се намира в местната църква. Според Мира на Бахамите пък са най-хубавите плажове и рифове, а водата е топла и прозрачна като синьо стъкло. Затова там можем да се гмуркаме с часове сред разноцветни риби и корали.

„Доминиканската република е голям остров с богата история. Тук е най-старата столица на Новия свят – Санто Доминго, с невероятна колониална архитектура. Тук са също и най-високите планини на Карибите – Пико Дуарте“, разказва още Мира. Семейството е успяло да ги изкачи за два дни с мулета и гид. „Тук, на Карибите, е Меката на сърфистите и се научихме да сърфираме с приятели. Всеки от островите е очарователен – Саба е нещо специално, Барбуда – розови плажове и колонии от морски птици, а Монсерат, Гваделуп и Мартиника са действащи вулкани“, разказва Мира. Все пак тя посочва, че ако трябва да избере само едно място, на което да се завърне, то е Доминика. „Уникална природа, гори, пълни с манго, банани, портокали и авокадо. Там всеки ден беряхме раници с плодове и изкачихме върхове – Долината на отчаянието и Врящото езеро, което наистина ври в един кратер“, така Мира описва Доминика.

Тя списва блог на български и английски език – www.thelifenomadik.com, където може да прочетете още за вълнуващите приключения на семейството. А ако ви е допаднал начинът им на живот „извън системата“, може да дарите по някой долар чрез бутончето на сайта. „Когато някой щедър читател ни изпрати $5, $10 или $20, настава празник на „Фата Моргана“. За нас стойността на всеки долар е огромна и оценяваме дори и най-минималния жест. $10 за нас означават сладолед за цялото семейство и една биричка за Иво – и той да се поглези“, споделя Мира.

Отказахме да сме „модерни роби“

Мечтая за деня, когато ще пуснем котва на пристанище Варна, казва Мира

– Мира, какво мислите за живота на „обикновените“ хора, които имат дом, ходят на работа, а децата им – на училище? Защо се отказахте от този живот?

– Всеки, който следва мечтите си и се чувства щастлив, обича работата си и тя му доставя удоволствие, постигнал е нещо извънредно, независимо в каква област и не е посредствен, намира удовлетворение от мястото, на което е, и от хората, които го заобикалят, е вдъхновение за нас. Не е вярно, че само пътешествениците имат интересен и вълнуващ живот. Всеки човек може да е пълноценен и щастлив по свой си начин. Посредствеността и отчаянието са убийствени.

За съжаление в днешно време процентът на хората, които си мразят работата, колегите, шефа, трафика и изобщо – цялата рутина и сиво ежедневие, е доста голям. Те са т.нар. модерни роби, които обслужат системата. Както казва Буковски в писмо, озаглавено „Робството от 9 до 5“: „Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси. И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно… Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха?“. За нас подобно съществувание е недопустимо. Какъв е смисълът да си губим живота в правене на едно и също нещо?

Каква е разликата дали сме живели само ден или 100 г., ако всички дни са едни и същи? Един ден баща ми загина внезапно, нелепо, на 56 г. Осъзнахме, че животът е кратък и крехък и няма време за губене. Затова се отказахме от рутината, колкото и страшно и трудно да ни беше и потеглихме. Нашето пътешествие е посветено на татко ми – Ангел Ненчев.

– Как бихте отговорили на тези, които ще кажат, че това, което правите, е лудост? Вие как определяте начина си на живот?

– Прави са, лудост е. Луди сме. Но по-луди са тези, които си мислят, че сме луди. И нито ние ще променим тяхното мнение, нито те – нашето. Ние го определяме като – Нашия живот.

– Мислите ли, че дъщеря ви Мая губи от това, че не ходи на училище или напротив?

– Времето ще покаже, но свети Августин е казал: „Светът е книга. Тези, които не пътуват, прочитат само първата страница“. Майка ми – бивша учителка по математика, е много против факта, че Мая не ходи на училище. Хората ни критикуват, особено българите, защото в България няма задочно средно образование. Но ние сме с канадски паспорти и имаме опцията на задочно образование, така че Мая ще получи диплома за основно и средно образование. Може би тя няма да има същото образование като децата, които ходят на училище, но пък сме убедени, че ще научи доста неща, благодарение на пътуването. Човек не се учи само от книгите, а ние книгите си ги набавяме. Светът е най-големият учител, не сте ли съгласни? В Гватемала, където прекарахме 2 месеца, Мая посещаваше местното училище и се научи да говори малко испански. Тя вече говори на български, английски и френски език.

Колко деца на 11 г. говорят 4 езика? Тя е любознателна, чете книги и пише статии на английски. Последната е озаглавена „Моето училище не е град“ и ще бъде публикувана в същото карибско вестниче, където аз публикувам срещу заплащане. Така че на 11 г. тя вече изкарва и пари. Иначе математиката я затруднява, но се борим. Не мисля, че Мая губи много от факта, че не ходи на училище, защото печели много по отношение на образованието от факта, че обикаля света.

– Кога напуснахте България? Липсва ли ви и бихте ли се върнали някога тук?

– През 2000 г. и оттогава не сме се връщали в България. Родителите и всичките ни роднини и приятели са там и много ни липсват. Смятаме да се върнем. Дори си мечтаем за деня, в който ще пуснем котва на пристанище Варна. Но кога – не знаем.

– А като българи ли се определяте, или сте граждани на света?

– Българи сме, разбира се, и такива ще си останем. И все се ослушваме за други българи, където и да сме. Сега например ще се срещнем с българин, който ни намери чрез блога и пристига като част от екипаж на лодка. Никога не сме го виждали, но го чакаме, все едно роднина ще ни идва на гости. Планираме да пием бира заедно, да си правим мекици. Той обеща да ни донесе бактерии, за да подквасим кисело мляко

– Някога ще пуснете ли котва, като остареете например, или ще продължите с плаването?

– Ще пътешестваме по море, докато ни се пътешества или се наложи поради някакви непредвидени обстоятелства да спрем. Но си представяме старините на земя – в малка къщичка с градина и кокошки. Може би в България.

– Какво бихте казали на изкушените да опитат вашия начин на живот, защо да го направят?

– Много хора обичат да пътуват и има много начини за това. Българско семейство ни писа наскоро – сега обикалят с каравана в България и скоро ще потеглят за Европа. Други пък са с каравана из Америка. Наши приятели обикалят пеша, с рейсове и влакове. Други си взимат ваканции и със самолети се пренасят до някое райско местенце. Не са много хората от България, плаващи с лодка, но има и такива. Ако ви харесва идеята, но не сте сигурни дали този живот е за вас, може да се запишете за екипаж на чужди лодки. Ако сте един от онези луди, от нашата порода, ако морето ви е любов и мечта – нищо и никой няма да ви спре. Ако не го направите, ще съжалявате цял живот. Ето какво ми писа великият Николай Джамбазов, който сам си построи лодка през 80-те и без грам държавна подкрепа, без никакви съвременни техники на борда, сам обиколи света: „Имах само една мечта, към която се стремях с всичките си сетива. Никога не ме е интересувало нищо друго, освен изпълнението на детската ми мечта. Скоро си взех досието от Държавна сигурност. И знаете ли какво пише в него: „…непрекъснато мечтае да построи яхта, с която да обиколи света, с което е станал за присмех сред колегите си“… Още тогава никой не вярваше, че това ще се случи. За онези времена това беше немислимо. Все едно сега да мечтаеш да си построиш ракета и да заминеш на Марс…“. А вие на какво сте готови, за да осъществите мечтите си?