Кои са нашите съвременници, направили добро, спасили човек, проявили жестове на внимание към страдащите?

Общото, което ги обединява, е, че са хора с големи и смели сърца, които не се страхуват да се раздават. Припомняме историята на един от тези достойни българи, пише 24 часа.

“Докато съм жив и мога да се движа, ще търся вода из планината, тя е нужна на хората не само във физическия смисъл, но и в духовния - измива греховете на всички, защото всички сме грешни, гаси мъките, ободрява сърцата”, казва 83-годишният Замфир Манчев от Смолян. Старецът, който е известен като бай Манчо, непрестанно търси води из планината, каптира ги и прави чешми за хаир.

Бай Манчо е носител на наградата “Достоен българин” на в. “24 часа” за 2014 г. Възрастният родопчанин възкликна тогава, че е поразен от вниманието, което е получил, и възможността да види и поговори с тогавашния премиер на България.

Бай Манчо търси вода из баирите с две завити под прав ъгъл пръчки от месинг, защото този материал хващал биомагнитните вълни по-добре. Иначе пръчки, или багети, можело да му бъдат и сурови дървени клечки, но не били толкова добър “предавател”.

“С пръчките, като тръгна в диаметър от 200 м, улавям къде е водата, те ме водят, държа ги хлабаво и те се въртят натам, накъдето е водата. Като стигнат извора, се кръстосват. Не е толкова лесно обаче, защото изворът може да е разпръснат, трябва доста да се обучаваш, докато се научиш да те слушат пръчките”, обяснява бай Манчо.

Оттам започвало лъженето с водата, докато я укроти и я хване. Така е успял да излъже над 300 извора. След откриването на водата започва копането и каптирането. Според него багер и взривове не вършели работа, защото водата можело да се изгуби безвъзвратно в земните недра.

Той препоръчва в радиус от 10 м от сърцевината на водата (майката) да се копае на ръка. Пак на ръка трябва да се копае канал, но трябва да се внимава, където има камък, да не се маха, може да се отвори път на водата под камъка и да се изгуби. В сърцевината трябва да се копае дълбоко, да не остане някакъв корен, защото после запушва водата.

Старецът слага дуварче от глина от горната страна на извора и следи дали излизат “сълзички” над него. Ако не излизат, огражда в обръч мястото и прави “дюшеме”, като редува глина и камъни.

“Глината е гъвкава, и земетресение да има, изворът няма да поддаде”, обяснява бай Манчо. След това копае каптаж, като гледа пътят на водата да е в наклони и нищо да не я затруднява. В повечето случаи всички материали, които са му нужни за направата на чешма или обикновен чучур, закупува от пенсията си.

“Може да съм с трети клас, но на инженер няма да се дам в изчисляването на наклони и повърхности”, уточнява самоукият майстор. Казва, че най-лесно се хващала вода от скала, а най - трудно от песъчлива почва.

Рекордът на бай Манчо е един водопровод от над 6 км от Пампорово до смолянския квартал Райково, където искал да направи чешма. Местността била много сушава и се наложило откритата от него вода в Пампорово да стигне до квартала.

“Помогнаха ми с изкопаването на 400 метра от трасето с машина покрай асфалта на пътя, иначе по баира всичко копах на ръка и слагах тръбите”, казва дядото. Местни бизнесмени му дали пари или направо тръби за част от трасето. Останалата част платил сам и със средства от синовете му.

Родопчанинът сънувал мястото, преди да хване кирката. Стари хора му казвали, че там имало вода, но изчезнала с времето. Идеята му е да направи голяма обществена чешма в квартала.

Другото влечение на бай Манчо са мостовете. Най-големият - 7-метров, свързва квартал Райково с новия център на Смолян. По-рано на негово място имало друг мост и го поддържал 35 години, но при бедствие бил отнесен от дерето. За моста тръгнал да търси помощници. Местен бизнесмен и горските му доставили дървен материал. Помощници обаче не успял да намери и платил 8 надници по 50 лв. на роми да му ги смъкнат от пътя и да ги разположат вертикално. Мостът вече е на няколко години и не е мръднал. 

Иначе малките мостове в планината над дерета, които е направил бай Манчо, са десетки.  

Водата измива греховете, гаси мъките, ободрява сърцата, казва бай Манчо.

“Аз съм си горски човек и ми е драго, когато се срещам с хора в гората, но те все по-рядко се виждат, животните са повече”, казва старецът. По-голямата част от времето си прекарва в колиба на 3-4 км над Смолян. Построил я преди 30-ина години, но не за да е модерен и да демонстрира благополучие, а да лекува болната си съпруга Албена. Тя боледувала от сърце и смятали, че ще се чувства по-добре заради чистия въздух. След смъртта преди 27 г. той останал да си живее в местността Белите камъни.

До дома на вдовеца има черен коларски път, а единствената екстра в постройката е електричеството. Скромният старец се сдобил с него преди години случайно и със сделка. В района Гранични войски си направили база, но нямали вода. Бай Манчо им открил вода за базата, а те от своя страна пуснали войници да му прокопаят под земята кабели за електричество.

Две закривени месингови пръчки са му достатъчни, за да намери водата.

Иначе и досега щял да бъде на тъмно. Бай Манчо има изградена от него къща и в Смолян, но я оставил на децата. Въпреки възрастта разстоянието от 3-4 километра до града не му е проблем. Слиза и се качва пеша почти всеки ден.

Смята таланта си за дар Божи, защото е праведен. Признава, че влиза и в джамия, и в църква “Като пея мюсюлманската молитва, накрая кажа “Амин”. Като запаля свещ, пак “Амин”. Всички молитви завършват с “Амин”. Ние сме длъжни Божия път да следваме”, категоричен е той . Добавя, че баща му казвал: “Сине, бубайкото ни е един - Адем, или Адам. И християните го тачат, и ние го тачим. Господ не ни дели. Дето се делим, това е от дявола”.

Когато едно от децата му било много болно, ходил три пъти при Ванга. Тя не могла да помогне, но прозряла дарбата му. При последната им среща го нахокала да не ходи при нея, тъй като и той “вижда”. После оставил детето да преспи в теке в кв. “Каптажа” Момичето оздравяло напълно и сега е живо и здраво.

Бай Манчо е работил в две години към ВиК. Има над 40 години трудов стаж, тежко било само в текезесето, после бил кантонер, отговарял за 5 км път към Рудозем. “След това ми развалиха рахата, направиха ме бригадир, ама се измъкнах след 3 г.”, намига старецът. Пенсионирал се като шофьор.