През последните два дни жени заливат социалната мрежа със свои черно-бели фотографии.

Като цитат поставят “Приех предизвикателството” . Намериха се хора, на които и това не им хареса. Хора, които с гръмки статуси оповестяват- аз няма да го приема. Моята позиция е различна. Не съм черногледа и за мен това е прекрасна и лична инициатива. Простичка, красива, не изисква нищо, но напомня.

Напомня за силните, борещи се жени. Напомня да се прегледам, да напомня на майка си, сестра си да се прегледат. Напомня да се погрижа. Ето в това е смисълът на такива простички неща в социалната мрежа. Ако дори и едно дете казва “Мамо, прегледай се!”, значението на такива инициативи е огромно.

Аз имах рак на гърдата. Преди година и два месеца се оперирах. Повечето ми познати и приятели знаеха, а останалите разбраха, след като споделих снимка със спящата ми дъщеря и голата ми глава. Казах на много важен за мен човек: “Здравей, влизай! Ще пием кафе, между другото имам рак, злокачествен. Лекувам се и за това ми я няма косата” (зная че ще се познае в статуса - обичам те, зайо!). Помощ е всяка една мила дума. Помощ е, когато не се откажеш от човека, чиито клетки са откачили и са се превърнали в ракови.

Помощ е и когато се обадиш без повод да чуеш гласа на приятел, борещ се с рака. Знаете ли, мечтая лека за рака да е достъпен за всички. Помощ е, когато най-добрият ти и стар приятел, живеещ на 1000 км от теб, ти се обади и каже: “Ей, стягай се, купих ти два буркана с “Нутела”. Идвам си.” Когато знаеш, че няма кой да ти помогне, освен ти самият.

Говорят за ДМС, за два лева, които всеки да отдели за семейство с раково болен... Питат дали сте били на 20 см от раково болен. Осъзнайте се! Ракът не е заразен. И всеки го носи в себе си, просто не при всеки се отключва. Говорите някакви неща... Малцина знаят през какво преминах - как се връщах след поредната химиотерапия и как малката ми дъщеричка - тогава почти 11-месечна, ме търсеше, искаше да я прегръщам, целувам, да ме усеща, а аз седмица прекарвах гушнала тоалетната чиния.

Как в лютата зима след лъчетерапията тичах, за да хвана влака и за минута закъснение го изпусках, падах на гарата и се молех по-бързо да минат двата часа студ до следващя влак и да се прибера при рожбата си. Как сърцето ми се свива на всяка контрола. Как на 33 ме включиха в 5-годишно хормонално лечение. Вие, които така гръмко скочихте: “Аз няма да продължа с предизвикателството”, говорили ли сте поне веднъж с някого, който носи тази така страшна диагноза?

Аз съм танцьор и ме е боляло, че след операцията не можех да танцувам известно време. Знаете ли, че по време на химиотерапиите костите жестоко болят, но аз се хващах в ръце и влизах за двучасова репетиция всяка седмица по 3 пъти. Едва след като минаха, споделих на хореографа ни, че лекарите са ми забранили за известно време танците. Така че, уважаеми, помислете над тези неща сега. Затова защо да не залеем фейсбук с красота?! Аз дори бих разширила предизвикателството :)

Мъжете могат да качат снимки на своите силни момичета - приятелки, майки, сестри... П.С. : Никога, дори след като хирургът ми ме събуди, за да ми каже, че бучката в гърдата ми, с която кърмих десет месеца дъщеря си и заради която не исках да се оперирам, е злокачествен карценом, никога не приех че съм имала рак! Тогава му казах: “Док, за мен това е като грип - ще мине и замине” Изкарах 6 курса химиотерапия, 25 курса лъчетерапия, през 28 дни в корема ми инжектират хормон и всеки ден приемам таблетки, които ще продължат 5 години. Всичко е в главата ви. Бъдете здрави, щастливи и се преглеждайте!

*От фейсбук страницата на авторката, със съкращения)