Аз съм лоша майка и не храня детето си. Или поне така изглеждам в очите на доста хора около мен. Какво имам предвид ли? Аз съм една от онези майки, които се опитват да държат далеч от менюто на детето си вафлите, чипса, поничките и желираните бонбони.

„Защо го лишаваш?”

Сигурно поне стотина пъти съм чувала този въпрос. Защо лишавам тригодишния си син от неща, които според мнозина са жизненоважни – сякаш детето се ражда с някаква непреодолима потребност да консумира пакетирани храни и захарни изделия поне три пъти дневно. И ако не си част от това правило, значи си различен.

Ако си мислите, че съм някакъв умопомрачен маниак на тема здравословно хранене, грешите. Точно обратното – години наред самата аз съм била чест клиент на вериги от типа MC Donalds и KFC, не съм се съобразявала с това кое е полезно, а кое е вкусно. Така се стече животът ми, че след раждането се разболях тежко. Толкова тежко, че да оценя някои неща, свързани със здравето. Именно тогава открих от колко огромно значение е начинът на хранене, как влияе захарта на имунната система и колко е важно да сменим чипса и пицата на парче с домашно приготвена храна.

Научавайки себе си да се храня здравословно, започнах да уча и детето си, което беше на възраст, в която опознаваше различните храни и тепърва изграждаше хранителните си навици. То свикна да си хапва всеки ден резенчета ябълка, стафиди, броколи, грах, сварени картофи, да пие прясно изцеден сок и да не очаква от мен да му предложа вафла за закуска.

Децата се учат от нас

Повярвайте, децата не са родени с определени хранителни навици, те ги изграждат чрез своите родители. Ако детето всяка сутрин изпива по чаша кола и закусва пакетирани храни, то определено ще го „лишите”, ако след време му откажете обичайното меню.

Не ме разбирайте погрешно – не съветвам никого как да отглежда детето си, нямам и тази цел. Единственото, което ми се иска, е да спра да виждам укорителните погледи, когато не се съгласявам да сменя плодовете с понички. Дори и собствената ми майка тайно купува желирани бонбони и кроасани, когато детето ми е при нея, защото смята, че така му набавя важни хранителни вещества, от които аз по особено жесток начин го лишавам. Или пък, когато виждам недвусмисленото изражение по лицата на други майки, които с треперещи ръце купуват чипс от супермаркета и щедро го предлагат на моето дете.

Наясно съм, че не мога да налагам правила на хранене насила. Когато синът ми тръгне на училище, вероятно той самият ще направи своя избор и ще предпочете хамбургери и пици. Няма как да спра този процес тогава, но днес, когато той е тригодишен и се храни предимно у дома, за мен е важно да му подсигуря пълноценно и здравословно меню. Пък било то и с цената на това да съм „лошата майка, която не храни детето си”.