България наистина обича героите си мъртви. Живи те са неудобни, думите им бодат, действията им смущават, а идеите им се приемат за илюзии. Героите винаги са в историята, но никога не са до нас. Те живеят в страниците на учебниците в портретите по стените. С техните имена се спекулира по партийни, обществени и спортни поводи. А всъщност те са направили нещо велико и просто - дали са живота си на олтара на България. За да я има! И тази саможертва е толкова голяма и велика, че разумът ни я отхвърля и предпочитаме да споменаваме имената и делата, но не и да се замисляме за същността на това, за което са се борили и са дали живота си.

Един далечен зимен ден на 06 февруари 1873 г. /по стар стил/, там, край София, самотен и неизпратен от никого, от нито един българин, от нито един плач, от нито един съратник, от нито един човек от народа, Васил Иванов Кунчев, Апостолът на свободата, Левски, е обесен. Предаден от своите. Застанал срещу една империя с вярата, че може да направи чудо и да събуди българите от петвековен робски сън. Апостолът на свободата.....заменил вярата в Бога с вярата в народа си. На път, с думи на революция, въстание, бунт, свобода и народно осъзнаване, години наред той убеждава от човек на човек, от град на град, от село на село. САМ! И чудото е, че успява да промени историята. И българите вече не са роби, а знаят, че трябва да се избира "Свобода или смърт!".

Тогава, през онези далечни години, много от българите са били отчаяни и примирени с робството. Други са се съюзявали с турците, за да могат комфортно и спокойно да си живеят, предавайки род и родина. Трети са се опитвали да се борят, но хаотичо, поединично и безуспешно.

И тогава се е появил Апостола. Организатор, революционер, една личност, един дякон, обрекъл се на служба на народа си. Един човек, обърнал съзнанието на българите и историята ни.

Днес го споменаваме гузно, със съзнанието, че не заслужаваме това, което е направил за нас. Засрамени от апатията и отчаянието си, незнаещи как да се борим не срещу чужда империя, а срещу нашите предатели. Надяваме се да се появи нов Левски и отново да ни поведе.

А всъщност ние, българите, знаем, че първата стъпка към свободата трябва да я направим сами. Че само със саможертва на олтара на България можем да отвоюваме свободата си - постоянно и докато е необходимо. И да напомняме на враговете си, че ние - българите, не се предаваме, че не само оцеляваме, но се изправяме и след най-голямата катастрофа. Ние - българите! Време е да си повярваме.

И всеки път, когато от портретите на стените ме гледат очите на Левски, на Ботев, на Честименски, на Бенковски, на Райна Княгиня, освен гордост, че съм българка, знам, че ние сме тези, които трябва да продължат делото им. И не искам историята един ден да каже: Те се предадоха. Позволиха България да загуби свободата си, защото ги беше страх. Позволиха робството, защото бяха разединени, имаше предатели, повярваха в илюзиите на враговете на България.....

Апостоле, не си загинал напразно. Светлината на делото ти ни води през тъмните времена. Идеите за чиста и свята република са в сърцата ни. И заветът ти, че предателите заслужават само смърт!

И вместо в евроатлантически ценности, аз се заклевам за чиста и свята република, в която всекиму трябва да се дава заслуженото, а предателите на Отечеството да не се оставят да живеят. Заклевам се в "Свобода или смърт!". И за мен България е над всичко!

Елена Гунчева