А какъв футбол можехме да имаме!

Ако бяха играли снощи „Бистришките тигри”, нямаше да има расизъм. Щеше да има любов, сополи и мусака. Стадион, пълен с влюбени лели, които следят всяко движение на капачката на коляното Му, всяко потрепване на мускулите, всеки косъм, раздвижен от устремния Му бяг по терена.

И всяка с тепсия мусака. Или баница.

Може би щеше да има сексизъм. Да. Щяха да овикат островитяните, че не мязат на мъже. И защо ритат по кокалчетата Милия им? Потичат сълзи. Мусаката трепери в отрудените им ръце. А ръцете - лопати. Не видели през живота си пръстен.

Но му оплели каскет. И чорапи за зимата.

Англичаните - в шок. Виждат божественото в него, но не го разбират.

Вратарят припада. Не издържа на аромата на мусака. Централният нападател грабва една тава с баница от леля на първия ред и сяда на терена, озверял от слюноотделяне.

След мача изпращат писма с благодарности.

Онзи с перуката сам си подава оставката. От завист.

Ех, мечти...

Автор: Лидия Делирадева