Коментар на Йоана Гъндовска за Жената днес

2020. Годината, в която окапаха всичките ни планове и дори спряхме да си представяме каквото и да било, защото пандемията разруши намислените ни изживявания. Годината, в която имахме едни различни рождени дни, едно осакатено общуване, едно ново разделение, още едно озлобление, едно поредно затваряне – всеки в собствената си спасителна лодка. Една болка, която за някои остава завинаги. Но и година, в която лятото ни пощади, поотпусна примката и ни позволи отново да мечтаем, даже и да попътуваме. Годината, в която поспряхме и преосмислихме доста неща. Годината, в която си помагахме. Губехме, но и намирахме.

Вирусът на страха.

Страхът, който се настани удобно в домовете ни. Домовете ни, които повече отвсякога се превърнаха в крепости, работни офиси и болнични стаи едновременно.

Собствената ми среща със страха се случи малко преди Коледа, когато неканен и изненадващ (предвид силно ограничените ми контакти) се настани коронавирусът. Макар да не премина тежко, той всекидневно дращеше с острите си нокти върху психиката ми. Защото коварството на този вирус се крие в неговата непредвидимост. Той е като

зловещ танц за двама,

в който единият се опитва да настъпи крака на другия, да го спъне и повали, разхождайки се из тялото му в търсене на слабо място. При него всеки следващ ден е различен и идва със съвсем нов симптом. При мен симптомите бяха три и сменяха местата си през два дни. Когато ковид се е настанил в дома ти и всеки ден се сблъскваш с нови некролози, а някои от приятелите ти губят почти едновременно и двамата си родители, няма как да избягаш от страха. Той става твой спътник – колкото и да не си му се поддавал по-рано. Затова опитомяването му се превърна в нещо жизненоважно за мен, наред с разбирането, че няма как просто да пазиш живота, ако не го живееш.

Парализата осакатява.

Все още се страхувам от последствията, защото този вирус е процес и се опитва да „опипа“ каквото успее в теб и около теб. Виждаш как отнема шанса на децата ти да общуват директно, да срещнат първата любов, да създадат приятелства… Отделя те от родителите ти, ограбва докосванията и онази близост, която казва без думи: ти си ми скъп!

Наскоро участвах в една анкета за думата на 2021-ва и първата, която ми хрумна, беше „емпатия“.  През цялата 2020 г. се разделяхме всеки ден – прегърнали уютното за себе си обяснение на ставащото, отхвърлили възможните спасителни варианти за другите. Воювахме с думи, развявайки знамената на различни ценности. Приемахме само своя избор. Затова сега ми се иска един от научените уроци да е, че

не сме сами,

че е ужасно важно да помагаш, да споделяш, да позволиш да те подкрепят. Моето изпитание Ковид-19 отново ми показа, че всичко минава по-леко, когато не си сам и когато има на кого да се довериш. Затова – благодаря на всички, които търпеливо минаха с мен през тези ужасно дълги 14 дни. Ще ми се да кажа „Сбогом на страха“, или поне на опита му да ме контролира. Дали?