Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград.

Българското малцинство в Западните покрайнини е жертва на вековните сръбско-български противоречия и лицемерие.

100-годишнината от Ньойския договор и 99 години от окупацията на Западните български покрайнини се посрещат почти с мълчание от българското общество. Българската политика и дипломация искат тихичко, по терлици, да се измъкнат от отбелязването на тая щекотлива историческа дата, на която победителите в Първата световна война в Парижкото предградие Ньой ни осъдиха на

доживотен затвор без право на помилване

Още по-лошото е, че за тия 100 години ние приехме и усвоихме робството като начин и философия на живот. Научихме се да си мълчим, да се покоряваме на властта, да се ослушваме какво, къде и пред кого говорим, от страх да не би някой да ни докладва пред ония сламени чучела, назначени в тъмните коридори на комунистическата държавна сигурност и благословени от владиката на СПЦ (с пагони на ДС), и то не пред Евангелието, а направо пред Начертанието на Гарашанин.

Така осветени и освободени от задължението да спазват демократичните принципи, Конституцията, законите и моралния кодекс на християнството, сламените чучела се превърнаха в нашите господари на живота и смъртта. Това естествено няма как да стане без покровителството на Белградските управници, които им дърпат конците. И то най-много по време на изборите, тогава, когато плахо се появява дилемата за статуквото или промените.

Нито една демокрация не може да надскочи културното ниво на своите избиратели. Дори и когато могат свободно да избират, избирателите избират съгласно своите вътрешни културни и морални убеждения. Това дава възможност чрез опростачването на 50% плюс един от избирателите тираните да дойдат на власт и тогава с демокрацията е свършено.

Възможно ли е изобщо в нашата 100-годишна тъмница да се приложат общоприетите принципи на свободата и демокрацията? Простият отговор е – не. Защото ако робите имаха право на свобода и демокрация, първото, което щяха да направят, е да сринат тъмницата и да избягат от нея. Точно както се случи със свободните и осъзнатите югославски народи и народности след смъртта на диктатора Тито. Те просто поискаха свободата и независимостта си, бориха се за нея и югославската тъмница се срина. Светът им подаде ръка.

На нас никой не ни подаде ръка. Включително и майка България.

Тя само безуспешно се опита да ни подобри условията за живот в затвора, но строго ни подвикна да си седим в него. Само че затворът си е затвор и младите подрастващи поколения не искаха да живеят в него. Те просто избягаха и се разотидоха по света да си живеят живота. Те изобщо не се интересуват от стогодишната ни борба за освобождение и присъединение към Отечеството. Зовът на почвата и кръвта е непознато чувство за тях. Не искат да си съсипват живота с нашата обречена борба.

Останаха само тъмничарите, които продължават да вилнеят, изживявайки мрачните си нагони за власт и грабеж. Гонят всеки, който се опитва да дойде, да инвестира, да предложи работа и препитание на хората. Обладани от еничарския синдром и от извратения чужд патриотизъм, те яростно преследват инвеститорите, бъркат в дамските чанти и джобовете на сънародниците ни на границата, когато те тръгнат за Босилеград, пръскат ги със сълзотворен газ, псуват албанците, които идват от време на време да изиграят мач на “Пескарата“, разпродават реките, рудните богатства, горите, съсипват природната среда, всичко, наследено от предците.

Искат след тях да не остане нищо. Да няма кой да им поиска отговорност за престъпленията срещу собствения си народ и собствените си деца. Да няма даже кой да произнесе историческата присъда над тях, да ги заклейми и

да отправи проклятие от името на потърпевшите и прогонените

И вече са на финала.

Селата, сега вече и улиците в Босилеград, са пусти.

За половин век, хората са десет пъти по-малко. Трийсетина деца на година тръгват на училище и около двеста поемат пътя към отвъдното. Духовете на Гарашанин, Милош Милоевич, Стоян Новакович, Коста Печанац и други сигурно тържествено танцуват на оня свят.

Оределите национално мислещи български патриоти в България организираха няколко научно-исторически конференции за Ньойския договор, от време на време се появява по някоя патетична статийка или интервю по сайтовете и вестниците, и това е всичко.

Ония, които искат да ни помогнат, не могат, ония, които могат, не искат. Никой не иска да каже това, което виси във въздуха: че сме обречени, не за друго, а защото българските политици се опитват да се правят на суперевропейци – сакън, да не ги обвинят, че проявяват териториални претенции към своите окупирани територии в съседните държави. Това, според тях, вече е демоде, и се задоволяват да

говорят общи приказки за човешките права,

отворените граници, европейските фондове и пр. Чакат Сърбия да влезе в ЕС и тогава вече ще потече мед и мляко, и всички, хванати за ръчички, ще тръгнем към обетованата земя и вечния мир.

Имам чувството, че вече 100 години играем един продаден мач. Капитаните на нашия отбор в решителните моменти винаги подритват топката към играчите на противника, а и съдията винаги е готов да свири дузпа срещу нас. Ние сме нарочени да загубим мача на всяка цена, дори и ако играем по всички правила на играта.

На официалните сръбско-български срещи на високо равнище, София все още е в ролята на подсмърчаща сестричка пред големия брат. Навремето се наслушах на високопоставени български дипломатически служители, които се топяха от възхищение, докато ми говореха за онази идеализирана, “западна“ Югославия, към която те, по времето на Живков, обръщали телевизионните си антени.

Югославия на дънките и чорапогащниците, на дъвките и шоколадите, на Миле Китич и Лепа Брена.

Никой от тях не говореше за Югославия – “тъмницата на народите“, за Голи оток, за Кървавия Божич,

за убийствата на техните сънародници на границата. И все още съжаляват за нея. И до днес не могат да проумеят защо тази “прекрасна държава“ трябваше да се разпадне точно по времето, когато Европа се обединяваше. Не могат, защото им липсват заметените факти от комунистическата историография.

Три десетилетия след падането на комунизма в България, продължавам на същите срещи на високо равнище да слушам старите комунистически мантри за българското малцинство като мост на сътрудничество между двете братски държави, българската подкрепа за сръбското еврочленство и никога по-добрите отношения между двете държави!? Точно по времето, когато българите в Западните покрайнини издъхват! Вярвам, че имената на тия български политици ще бъдат записани в най-срамните страници от българската история.

Договореностите в Белград се забравят веднага след официалните пресконференции. Питам се, какво ли си мислят сръбските държавни представители за поетите ангажименти към българското малцинство, когато кортежите с българските държавници минат Калотина? Не бих се изненадал, ако по техен адрес им пуснат в гърба по някоя сочна сръбска псувня. Прекалено добре познавам техния манталитет, за да се съмнявам. Основание за това намирам и в антибългарското изказване на Милован Дрецун това лято по сръбските телевизии. И в последвалото изказване на сръбския външен министър Дачич, по адрес на българския премиер Бойко Борисов. И то точно по времето на “най-добрите българо-сръбски отношения“.

Нека да не се лъжем повече.

Българо-сръбските отношения никога не са били добри

Те винаги са били лицемерни. Винаги са водили войни за територии, винаги са принадлежали към различни и взаимно противопоставени геополитически пространства.

По времето на Първата световна война – на страната на Антантата и Централните сили. После, когато Югославия уж се стремеше към Запада, България се стремеше към Изтока. Днес, когато България е част от Запада, Сърбия гледа към Изток. Диалог може да се води и да доведе до резултати, когато се говори на един език и се преследват общи цели и ценности. Такива няма и няма да ги има, дори и когато в Западните покрайнини не остане нито един българин и правата на българското малцинство отпаднат от дневния ред на сръбско-българските отношения.

Българското малцинство в Западните покрайнини е

жертва на вековните сръбско-български противоречия

и само краен лицемер може да каже, че то е “мост на разбирателство и сътрудничество“. Дори и тия лицемерни отношения пак почиват върху жертването на българските интереси.

Лицемерна е и българската подкрепа за сръбското еврочленство. Еврочленството на Сърбия зависи не от българската подкрепа, а от самата нея. От желанието и готовността да изпълнява и усвоява европейските критерии и изисквания, и то пред погледа на всички европейски държави.

Тя не го иска това членство. Тя не иска да преосмисли историята си, защото ще трябва да признае историческите фалшификации и измами, върху които почиват основите на сръбската държавност. Тя не иска да се демократизира, защото не знае дали в един момент Войводина, Санджак или Западните покрайнини няма да поискат да си отидат по демократичен път.

Тя не е готова да признае независимостта на Косово и все още мечтае да си го върне, въпреки че и идея си няма какво ще прави с албанците, които живеят там. Тя не иска да стане част от европейското икономическо пространство, защото знае, че пазарните правила ще съсипят сивата икономика, върху която почива управляващата политическа класа.

Сърбия днес просто не е готова да плати цената на евроинтеграцията си, въпреки спорадичните проевропейски изказвания. Брюксел също не е готов да я приеме преди тя истински да се европеизира. Още повече, че Русия, Китай и Турция й дават лъжливи надежди за дневно-политическа употреба. И за да си купят или да продадат нещо на изгодна цена.

И докато сръбските управници тъпчат на едно място, десетки хиляди млади и предприемчиви сърби, бъдещето на страната, я напускат, за да не се върнат никога вече. Засега никой не се замисля до какво ще доведе всичко това в скоро бъдеще. Нека да дойдат в Босилеград, за да видят на какво скоро ще заприличат и други градове в Сърбия. Пусти улици с по някоя лъскава кола с български номера, възрастни хора, мургави обитатели на гетата и негри пред бежанския център.

Има ли надежда?

Гражданите понякога се изливат по площадите с искания за свободни и демократични избори. Но телевизиите не се интересуват от тях. Те приспиват нацията с някаква паралелна виртуална реалност, в която няма безработица, ниски заплати, високи сметки, отчаяние и отчуждение.

Има в изобилие риалити програми, които забавляват аудиторията с долнопробни Биг брадър изпълнения, в които събраните от кол и въже герои, денонощно се псуват, бият, мразят и тъпчат, събличат се и си показват интимните части. Под маската на някакво просташко забавление и свободия, вместо култура, образование и вяра, се промотира концепцията на концлагера като обществен модел и идеал на съвременния човек, който полугол подскача на гладиаторската арена, в компанията на зверове, леки жени, наркомани и пияници.

В такава компания, Спартак няма никакъв шанс. Началото на революцията ще започне не когато осъзнаем, че сме достигнали дъното, а когато осъзнаем, че трябва да изгасим телевизора.