Повечето започват с думата "ще" - любимата на поколения български политици.

Едно време, когато Кольо Фичето вдигал мост, казвал, че ако не го направи "по теркя си", нека му вземат главата. Ако думите бяха мостове обаче, днешните политици щяха да строят ефимерни въздушни коридори, минаването по които би запращало всеки директно към земята с огромна скорост. Би било добре кандидатите за президент да обърнат внимание на долуизброените фрази и да ги изхвърлят от речника си, ако искат въобще да предизвикват вниманието на българския избирател. Ето кои са онези 10 израза, които трябва да се забранят преди избори. И след това.

1. Ще работя за българските граждани

Появява се един кандидат и ефектно произнася, че ще работи за българските граждани. Крайно интересно твърдение - че за кого иначе да работиш? Впрочем фактът, че го подчертаваш води до следното подозрение: вътрешно добре си знаеш за кого ще работиш и ти е необходимо непрекъснато да повтаряш обратното, за да помириш амплитудата между това, което си мислиш наум, и това, което декларираш за пред хората. Да кажеш "ще работя за българските граждани" би трябвало да е толкова подразбиращо се изречение, че въобще не би имало смисъл да се произнася в една нормална държава. Всъщност фактът, че толкова много политици използват фразата, насочва към следното обяснение - всеки политик, че никой не работи за българските граждани, но наивно мисли, че ако им каже, че ще работи за тях, те наивно ще му повярват. Как тъй става винаги: хем всички работят за българските граждани, хем българските граждани, поели толкова много работни часове, посветени на тях, продължават да тънат в мизерия?

2. Ние търсим обединение

Добре. Само дето цялата ви предизборна агитация е построена върху принципа - "Изберете мен, не защото аз съм добре, а защото другите са супер зле". С годините наказателният вот се е доказал като единственият, полаган сериозно от българите - вече всеки добре разбира как вместо в собствените си качества, трябва да убеди електората в негативите на останалите. На този фон фразата, че ще "работим за консенсус и обединение" изглежда особено абсурдна. Работи се за капитализиране на всеобщия хейт и това е повече от ясно. Онова клише, което всеки повтаря - "конструктивен диалог", е абсолютно политическо самоубийство - цели партии и лидери изчезват от небосклона, ако случайно решат да заровят томахавката.

3. Да върнем доверието в институциите

Ама разбира се. Толкова е лесно да върнеш 27-годишно разочарование с една фраза, изречена с равен тон и празен поглед в сутрешен блок два дни преди изборите. Доверието в институциите не се връща с призиви, а с години сериозна работа, която никой не се наема да свърши. Как си я представяте тая работа - седиш си у вас, гледаш телевизия, по едно време чуеш, че трябва да си върнеш доверието в институциите и хоп, плеснеш с ръце: ей верно бе, отивам да го върна - между 2 и 3 следобед имам малко свободно време, връщам го веднага...

4. Да помислим за бъдещето

Викаш каквото било-било, който крал-крал, то минала работа, затова най-хубаво бодряшки и комсомолски да тръгнем към светлото бъдеще (айде пак, за енти път). Трудно ще ни минат тия врели-некипели - то толкова "бъдеще" ни се случи пред очите, че ентусиазмът вече е добре охладен, очите - мнително присвити, а умът - напълно изтрениран да прихване и блокира всякакви подобни фрази, маркирайки ги като "спам" да ги изхвърли директно в коша. Бъдещето ни е резултат от страхотен сбор от брутални грешки в миналото и настоящето: докато не се поправят те никакви светли времена не може да се очакват и обещават.

5. Да променим статуквото!

По принцип няма проблем - че кой не иска да промени статуквото! Само дето това желание по тези географски ширини представлява ламтеж за ново статукво, което да се стовари с гръм и трясък върху предишното, а после властно като Джаба дъ Хът от "Междузвездни войни" да се разплуе мощно върху де що има територии за усвояване. В една политическа кампания няма реална опозиция, опозиция "се играе", за да се стигне до сублимния момент на овластяването, след който, по Оруел, прасетата показват истинските си лица.

6. Ние сме алтернатива

Производно на горното. Наоколо е пълно с алтернативи на алтернативите на алтернативата. Алтернативният политик, в старанието си да изпъкне на фона на всеобщата сива маса скука, е човек, който ти обещава следните неща: да излезем от НАТО, да вкараме малцинствата в резервати, да докараме пари от саудитски шейхове, да взривим всички паметници и да започнем бавно и постепенно да пълзим към границите на онези три морета, които са ни завещани от историята и ни трябва само малко напън, за да си ги върнем.

7. Искаме да върнем младите хора в България

Искаш друг път. Няма нищо по-неприятно за всяка власт от младите хора, понеже все още не са вкарани в кошарата, в която може да изградиш цял мандат, паразитирайки върху две великденски пенсии и къде фини, къде директни позовавания върху Тодор Живков. Връщането на младите хора в България е толкова болезнена тема, че всеки политик, дръзнал да го обещае, трябва да представи точен отчет от терминалите на летището и за всеки дисбаланс в полза на емиграцията да бъде санкциониран жестоко. Всъщност мечтата на хората с власт е въобще да няма млади хора, а да се управляват години наред претръпнали и уморени от битови несгоди маси, които да се дирижират с изпитани тактики.

8. Ние сме демократично-либерално-консервативно-центристко-десни-и-понякога-леви-зависи-братле

Въобще не се интересуваме от празни декларации за "жанра" на политиката. Леви и десни сменят ролите си толкова безогледно, че отдавна никой не вярва на подобни деления. Единственото, което интересува избирателят, е да види най-сетне принципен и некорумпиран човек, който държи на думата си - пък ако ще да е с дядо комунист, баща предприемач и чичо модерен артист, избягал в Америка, който прави инсталации от портрети на Цола Драгойчева и продавайки на жадни за консумация на соц минало бизнесмени отвъд Океана.

9. Да се придържаме към нашите партньори...

Като толкова важно е да имаме евроатлантическа или евразийска принадлежност, какъв по-точно, питаме се, е смисълът от това да избираме наши политици. Народът отдавна иска да види хора, които да защитават българския интерес, вместо добре обучени йесмени, навели скромно глава към двете противоположни посоки на картата и тъй добре осигурени от работата си на галантни проводници. Българският избирател все по-често има усещането, че не гласува за български политик, а за лоялен местен представител на световна сила. Впрочем, това дори е доведено до нещо като максима, и кандидатите ни за президент вече най-тържествено обявяват политическата зависимост, която трябва да спазваме.

10. Изберете мен

Понякога и до там се стига. Вече от толкова каканижене на безсмислици внезапно ти хрумне, че може пък да си кажеш какво ти е на душата, пък народът да ти направи услуга, понеже е впечатлен колко си се амбицирал. Най-обичаме политици, които гласуват за себе си, влюбени в собствената си персона и готови във всеки момент щедро да предположат, че по-добри от тях няма и няма да има. Нарцисизмът броди по политическите коридори от сутрин до вечер и рядко има неразболял се от него.