Както добре знаем от наследството на Франц Кафка, антиутопията понякога е административна реалност, която може да се прекрати по документи, но може и да мутира, за да оцелее.

В такава кафкианска ситуация се превърна Механизмът за сътрудничество и проверка, който очаквано почина в края на октомври 2019 година, но само, за да разберем на 20 май 2020 г., че слуховете за неговата смърт за силно преувеличени (за съжаление), пише Красен Николов в EURACTIV.

Само ден по-късно, на 21 май, мониторингът прие окончателно формата на нещо ни живо, ни мъртво. Административно зомби, изскочило от чекмеджетата на Европейската комисия.

Понастоящем не е ясно дали България и Европейската комисия имат обща визия за развитието на съюза, за зелената сделка, за спасяването на икономиката, борбата с корупцията и прочие. По-скоро нямат. Те обаче със сигурност споделят бащинството на това зомби, което ще ни тормози всички още известно време и ще стряска хората с по-лабилни нерви.

Нека си спомним как мониторингът умря. Още в началото на предишния мандат на Европейската комисия нейният председател Жан-Клод Юнкер обяви българския премиер Бойко Борисов за свой приятел. В този дух той му обеща до края на мандата си да прекрати българския мониторинг, ако страната изпълни ангажиментите си.

Разбира се, това обещание не бе родено само от искрени приятелски чувства и партийно другарство. Самата ЕК се чувстваше отегчена от този механизъм, който упорито отказваше да доведе до някакви резултати в София. Причината е проста – никой не може да бъде накаран насила отвън да е демократ в дома си. Какво остава за спазването на домашните правила и приличие.

Българската демокрация твърде често е жертва на домашно насилие, но е твърде плаха, за да се оплаче в полицията, защото си мисли, че ТОЙ може да се промени. И така вече 30 години.

Поради тези причини Юнкер реши да прекрати мониторинга (но в последния момент), като едновременно с това да се стремеше да накара Борисов да поддържа една привидно безпроблемна външнополитическа фасада. Поне навън България изглежда смилаемо за повечето европейски държави, макар и не за всички. Мониторингът започна да бере душа, а докладите на ЕК ставаха все по-безсмислени и бюрократични, докато накрая загубиха всякаква връзка с реалността.

В края на октомври 2019 година последният доклад на ЕК се превърна в перлата на този приятелски политически процес. Без нито една присъда за корупция по върховете на властта, Комисията даде задоволителна оценка на мониторинга за България, който бе създаден, за да следи главно успехите срещу корупцията по върховете на властта. Това невероятно бюрократично салто мортале предизвика тежко контролирано падане, при което мониторингът си счупи врата. Дойде линейката и отнесе тялото, но след това не се разбра дали пациентът е жив или умрял. Самият Юнкер отказа да поеме отговорността за склоняването на мониторинга към самоубийство и я прехвърли в ръцете на Съвета на ЕС.

В Съвета на ЕС обаче има редица държави, които добре знаят как стоят нещата в София и се палят от това. Не за друго, ами техни фирми имат бизнес в страната и това ги кара да са мнителни дали няма да си изгубят парите. Така част от северните държави в ЕС (основно Нидерландия, Дания, Германия и Австрия) отказва да подпечата решението на Юнкер в Съвета на ЕС. Това е символичен акт. Никой не се самозалъгва, че мониторингът може да възкръсне, но част от колегите на премиера Борисов отказват да съгласят с това, че България е изпълнила всичките си ангажименти. Просто, защото тя не ги е изпълнила.

Така бе създаден зомби мониторингът на дуото Юнкер – Борисов, който не е жив, въпреки че е необходим, но не е и умрял. Удивителен е начинът, по който една силова демократизираща политическа процедура бе сведена до когнитивна склонност. Сега всеки може да вижда мониторинга като жив, мъртъв, зомби, грешка и прочие, в зависимост от нуждите на своята политическа теза. Точно от такава Европа България не се нуждае. От нея ние си имаме достатъчно.