Русе е хубав град. Прекрасна история, първи в България с много неща, врата към Европа, красиви сгради, културен и икономически център.

Общото между всички тези неща е, че са от миналото. Има много такива романтични спомени и местен патриотизъм в други български градове и въобще за цялата ни страна. Свързани с войни, спорт, култура и постижения в различни области.

Всичко това не е релевантно. То просто няма значение в съвремието. Един град и една държава са хората и доминиращите ценности. Отношението ни едни към други, стремежът да постигаме неща, които са по-големи от нас самите. Смелостта да се борим за важни каузи, да изобличаваме и ограничаваме несправедливостта, да правим трудните неща. И в това отношение много неща в България се чупят.

Едно от обясненията е тази самодоволна самодостатъчност на дребния провинциален човек. Този човек, който не може да погледна 40 см. по-далеко от собствения си миниатюрен интерес. Тази дребна душичка, която критикува всичко, недоволства по цял ден и мрънка колко е зле всичко. Пилее време и енергия да обяснява как нещата няма да станат. И те пък наистина понякога не стават. И провинциалното човече с нула амбиции изпитва перверзното удоволствие на самоизпълняващото се пророчество, че всичко е супер зле и от усилия и борба няма смисъл. Защото някой друг там решава нещо, защото активните хора имат скрити цели и користни подбуди, защото накрая пак лошите политици ще се издънят, защото няма работещи институции, защото всички други са подозрителни или врагове. Смазваща работа, липса на перспектива и отчайваща ситуация.

И това се превръща в прекрасно оправдание и извинение да не работиш. Да не се опитваш наистина здраво да направиш нещо смислено и полезно. За себе си, но и за другите. Да създадеш реална стойност, да направиш нещата по трудния начин. Защото няма смисъл, няма как да се получи. Съсипаха я тази държава. И ако някой се опита да направи нещо - той става подозрителен и потенциално вреден. Най-малкото защото със своята активност изобличава пасивността и неадекватността на инертната маса дребни човечета.

И така посредствените провинциални хорица се обединяват да бранят зоната на комфорта и монотонното си плаване по течението на скептицизма, нихилизма, негативизма и мазохизма. Защото така е по-сигурно, по-лесно и по-удобно. Защото всяка промяна и реформа е много опасно нещо. И защото като са в група се чувстват в безопасност и анонимност.

Тези неща са ясни. Но има един особено дразнещ аспект на дребното провинциално мислене. Това е завистта и неспособността да работиш заедно с другите, които имат смислени инициативи. И тук вече нещата избиват на злоба, ожесточение, пречене и отричане без причина на много позитивни начинания. Защо аз да участвам в нещо, в което нямам личен интерес? Защо да се боря за каузи, които все още не ме засягат пряко? Защо да се причинявам неудобството и да се блъскам за проблеми, които са по-остри за другите? Защо да участвам в успехите на някой непознат или още по-лошо - на някой познат (колега, съгражданин или съсед)?

И така дребното човече с провинциално мислене си възпроизвежда собствената проекция за реалността. Една опасна, сива, безперспективна и безсмислена реалност. Една реалност, която първоначално е само плод на страх и въображение. И после по силата на определени закони се материализира. И след като стане реалност - тя трябва да се брани от подозрителните вредни хора, които правят необясними опити да я променят.

За да се промени доминиращ манталитет обикновено е необходимо да се случи голям катаклизъм, промяна на поколение или нещо друго драматично. Една от възможностите е трансформация в следствие на технологични промени. Или натрупване на толкова дисбаланси, проблеми и зависимости, че всичко да се срути.

Оптимистичната теория е, че всички тези неща са били говорени много пъти, имало е различни цикли на възходи и падения, а положителните примери продължават да бъдат много.

Песимистичната теория е, че в градове като Русе всичко се крепи на отговорността, активността и ценностите на намаляваща група от хора, чиито деца няма да живеят в България. И на тези хора ще им бъде все по-трудно да носят бремето на това да правят нещата по трудния и правилен начин.

Автор: Емилиян Енев