Те са скрити от погледите на всички. В отдалечени населени места или в най-отдалечените краища на големите градове. Те са хората с увреждания, хората с психични проблеми, с деменция.

В "зората на демокрацията" обещаха - на тях и на близките им достоен живот. Но още не са го получили. Животът им в изолация стана още по-тежък, пише Аида Паникян във Вестник "ДУМА". Състоянието на някои може би е такова, че дори не осъзнават положението, в което ги постави "новата" държава, може би не осъзнават дори, че в тези институции на 50 човека се пада по една чешма. И може би по-добре...

Тя - държавата, ги загърби, унижи и превърна в невидими хора. Обиталищата им - приспособени затвори и складове, бараки от миналото столетие, трябва уж да им осигуряват подслон - по-мизерен и от кашонена "къща" на улицата. Но изненада няма. Така наречената деинституционализация се случва, но по-често на книга. Да, знаем - пари няма, медицински сестри няма, а кой лекар със специалност ще се съгласи да работи за 1100 лева? Но и държава няма, защото тя - държавата, се събужда, само когато под прозорците на министрите протестират. А обездвижените хора в институции, пациентите на психиатричните болници не могат да отидат под прозорците на премиера и да изискват да бъдат спазвани правата им. 

Макар че той пак би ги разбрал повратно и би пратил министъра на вътрешните работи да... арестува. Виновните, разбира се, когато/ако се разбере кои са. 

Повече от три десетилетия животът в българските домове за хора с деменция, психиатрии и други подобни тече като в психотрилър и те остават недокоснати дори от понятието реформа. Въпреки че световните стандарти за лечение на психиатрично болни отдавна-отдавна са променени, въпреки че в цивилизования свят отношението към хората с деменция е уважително. Защото никой - ни високообразован, ни неграмотен, ни шеф, ни подчинен, ни беден, ни богат не знае в кой момент от живота си може да стане психичноболен или да страда от деменция.

У нас и управници, и общество - еднакво бездушни, се събуждат от летаргията си, когато стане пожар в някоя психиатрия или от накъде "изскочат" в социалните мрежи покъртителни снимки или видео. Преди около 11 месеца правителството се сети за психиатриите и отпусна 2 млн. лева (!?!). После стана ясно, че се необходими още 10 милиона за ремонти. Не стана много ясно какво ще се ремонтира - паянтовите бараки или нещо друго. Но правителството се бие в гърдите, че е дало пари. Макар да не е ясно дали знае, че около 70 хил. са само хората с шизофрения, без да се броят онези, които изобщо не се лекуват или другите, които не са долекувани. Те не влизат в сметката. Но, докато не се знае нищо за тях, държавата не може и да се хвали, че дава пари за тези хора, защото това са пари, които не може да се знае къде и за какво отиват. 

Знаем от статистиката, че в страната има 3993 психиатрични легла, в държавните психиатрични болници леглоденът е най-евтин - 48.71 лв., лекарстводенът също - 1.66 лв., а пациентите ги хранят средно с 2.51 лв. дневно. През 2018 г. НЗОК е дала 27,817 млн. лв. за домашно лечение на 60 047 души с психични проблеми. 

Но управниците знаят ли? Те знаят ли, че психично болни и близките им преди няколко месеца събираха пари, за да може болницата им да си купи линейка? Иначе правителството не спира да се хвали с парите, които "дава" за здравето на нацията. Нито с парите, които "дава" за подобряване на качеството на живот на българските граждани. И особено на онези - невидимите за правителството.