В ПАМЕТ НА М.

Всичко у нас се прави на парче, и то при крайна нужда. Властниците не желаят да огледат цялата картина - защо да си развалят кефа.

Кърпят – ден за ден.

Подхвърлят девет лева еднократна премия на пенсионерите, понеже те пък все още не искат да напуснат мизерния си животец, проклетниците – и веднага ги забравят.

Или се изръсват с повече от 30 милиона, за да спасят Перник от безводния геноцид – колкото поетапно да изгърми водопроводната система на града и перничани, които също са си едни проклетници, пак да ореват орталъка.

Перник е закърпен, за останалите стотици селища ще мислим, като им дойде времето.

Българското време – то все закъснява.

Един ден Властта се сеща за язовирите – понеже цяло село е удавено, проклетото.

Следват приказки на аба, както се изразява Народът, Властта се чуди, кой го е нахендрил там язовирът, проклетият. Дори не е ясно, кой го притежава.

Тия истории са безброй, Народът вече не се стряска от тях, той си знае, че държавата е пробита отвсякъде.

Специално отгледани мизерници продължават да оправдават всички провали с греховете на соца – макар че, ако разровят гроба му, дори костите му няма да открият.

Обаче и доста разумни хора приемат тия оправдания за приемливи. Иначе ще им се наложи от сутрин до вечер да припяват песента на Ицо Хазарта – този истински бунтар – „Заради тебе“/по стихотворението на Христо Петров: „Я кажи заради мене ли си толкова беден… заради мене ли си толкова мизерен… толкова наведен…“.

Няма да припяват – ще си останат наведени – в този нашенски специалитет „Разумни и Наведени“.

И ще предпочетат след години да гледат с умиление, как Плевнелиев разказва по телевизията на внучетата си: „Аз, дедовите, ако не бях отишъл с бронетранспортьора в Бисер, още по-голяма беля щеше да стане. Ако знаете каква дупка в язовира запушвах ей с тези си ръчички“.

Нищо не свързва Живота ни в едно цяло, оставили са го да се разпадне, да се разложи напълно. Кеф голям за Властта.

Щяха да обследват годността/сигурността на над 200 пътни съоръжения. Щяха да проверяват и няколко стотин язовира. Щяха.

Предпочитат да дочакат Плевнелиев да разказва, как е подпирал виадукт на магистрала „Хемус“ с гръбчето си.

Най-сладко е да управляваш една държава ден за ден – особено, ако обстоятелствата са ти я оставили в ръцете за дълго.

И да я управляваш с хора, които се случват от ден до пладне – могат да се търкалят във Властта години наред, но все си остават еднодневки.

Навремето проф. Чирков направи нещо недопустимо по тогавашните стандарти – разпита академик Николай Тодоров, предложен за председател на Великото народно събрание/1990 година, дали е достатъчно здрав за този отговорен пост. Абсолютно приемлив въпрос за всяка нормална държава, но тук прозвуча направо кощунствено, сякаш Чирков подлагаше кандидата на някакво особено зловещо изтезание. Впрочем, Чирков си беше такъв – той си въобразяваше, че идвайки със своя германски опит, пренася направо Германия тук.

Академик Тодоров стана шеф на Великото събрание, той беше учен със завидна репутация. Какви ли въпроси обаче трябваше да задава Чирков на някои от следващите парламентарни шефове, за да не изглежда прекалено кръвожаден – например, на Цецка Ц. или Караянчева?

Как щяхме да разберем, какъв ще е приносът на тия хора, след като личният им опит не може да се опише по никакъв начин, просто защото не съществува.

„Как си с главата?“ – дори този въпрос вече не върши работа.

Кадровият кърпеж е очевиден от години. Преди доста време министър на здравеопазването бе цанен/нает след бърза сгледа край една бензиностанция – той беше утвърден специалист в своята сфера, обаче без никакъв управленски опит. Мина и си замина скорострелно, обаче остави след себе си куп смешки.

Тия дни назначиха нов заместник министър на околната среда – и гордо съобщиха, че дамата се занимавала с тази проблематика от доста години – главно, като замърсявала околната среда със завода, който управлявала.

На никой вече не му прави впечатление, че доста управници живеят с фалшива представа за самите себе си, вдетиняват се в тази представа и могат да издерат очите на всеки, който се усъмни в качествата им или им подскаже, че са пропуснали цели ери в мнимото си развитие.

Иначе нощем се кръстят, чудото, което ги е сполетяло, да не ги зареже. Не си дават сметка, как точно са се състояли.

Това е кадрови кърпеж с шизофреници.

Кадровите издънки са безброй – всъщност, наблюдаваме един безкраен фестивал от резили; повечето от тях вече са постни, скучни – сякаш избират някого, за да го сменят. Пускането на кръв е рутинна процедура.

Втвърдява се и убеждението, че случайниците или даже откровените кретени напредват по-лесно.

Никой не си прави труда да покрие кадровия разпад – хайде, да не е с копринено юрганче, като това на Симеончо, но и една парцалива черга им се свиди.

Когато през февруари 1990 година представих и открих за българската публика Симеон от Мадрид, няколко десетки дами на преклонна възраст ми се обадиха, че са ушили детското юрганче на Симеончо, досаждаха ми дълго време, всяка от тях твърдеше, че тъкмо тя – единствена – е изпълнила тази историческа мисия.

По-късно пък - дедо Симеон вече беше минал през премиерския кабинет – се чу, че някаква дама още навремето му ушила сако с 77 джоба – забележително прозрение, нали.

Сега, в наши дни, подобни хрумвания изглеждат нелепи и дори жалки – в сравнение, например, с Варненската дупка на Гергов, която напълниха направо със злато. Свинарите се оказаха по-мъдри от царете.

Да припомня пак една история, която подсказва – още преди близо 20 години – как калкулира Бойко човешкия материал, за да ушие собствения си юрган.

Веднъж Гергов опявал на Бойко, че „неговият“ цар/Симеон е взел прекалено много. Повторил го няколко пъти и накрая Бойко казал: „Ами цар е – ще взима, не е фелдшер като тебе. Ти, за да отрежеш мъдете на един коч, трябва да питаш ветеринаря!“

Оттогава Б. Б. отряза доста мъде, без да пита никой, но това не прекрати кадровия разгул.

Един от начините за издръжка на Сентръл Парк е програмата му „Осинови си пейка“. Срещу седем хиляди и петстотин долара върху пейката ти монтират възпоменателен плакет. Например: „В памет на Лео и Ласло – великолепният човек и благородното му куче“. Или: „Спри тук и дай отмора на кътните си зъби – всичко ще се оправи“. И още: „На тази пейка някой ден Уейн ще поиска ръката на Ким“. Хубаво, нали?

Можем да обогатим тази идея, ето така: с табелки по столовете в Парламента и Министерския съвет. Ами, какви да бъдат надписите по тях?

Лесна работа, примерно: „В памет на Мъдото ХХ, което седя тук и мълча“.

А следващата песен на Ицо Хазарта може да се казва „Вие осиновихте Мъдете“.

Кеворк Кеворкян