Много често хора по света очакват лесни отговори на сложни въпроси.

Такъв тип поведение откриваме в България, когато по дадена тема се каже „Да го направим, както е „на запад“ или „по цивилизованите държави“, пише ekipbg.com.

Темата с опазването на културното наследство е един от тези неизмеримо сложни въпроси, за които обаче няма лесен отговор. В България за опазване на културното наследство се разчита основно на Закона за културното наследство, който в действащата си форма е в сила 2009 година (разбира се с някакви изменения след това). Мнението на много от специалистите е, че този закон не е добър.

Според повечето от тях, организациите, които се грижат за неговото адекватно функциониране – най-вече Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) – не работят по най-добрия начин, заради недостатъчно финансиране, малък състав или недостатъчно власт за налагане на решения над собствениците на ценни обекти.

Тази тема е изключително болезнена и за русенци. Родният ни град има уникална специфична архитектура, чието опазване обаче се оказва голям проблем.

Много знакови сгради в Русе се рушат, мерките по възстановяването им са недостатъчни или липсват. Ако този процес продължи, има реална опасност градът да загуби характерния си аристократичен облик.

Гражданите недоволстват, а институциите се оправдават, че "топката не е у тях"...

Може би за управляващите не е излишно да почерпят малко опит от други държави, където има утвърдени положителни практики.

Как подхождат различните държави по света?

Истината е, че по света – както на запад, така и в останалите посоки на картата – политиките за опазване на културно наследство са изключително разнообразни. Проблем в случая е, че темата наистина е многопластова, както и оценката дали даден закон (или липса на закон) работи по-добре или по-зле от друг в друга държава.

Интересен все пак е подходът и, както юристи обичат да казват, „духът“ на закона. В някои държави централен закон за опазване на културното наследство на практика няма – такава е ситуацията в Германия или Швейцария. Това не означава, че там никой не се грижи за културното наследство – не, там съществуват частни неправителствени организации, обикновено финансирани с дарения, които дават съвети или направо изготвят плановете за реставрации. Много често тези планове се изготвят даром за собствениците на културни ценности, тъй като неправителствените организации имат свободата да решават дали да направят това, а понякога дори самите реставрации се финансират с дарения, чрез НПО-то. В сайта на немската Deutsche Stiftung Denkmalschutz могат да се видят стотици такива сгради.

В доста други държави, законът е много „мек“ и основната му роля не е да забранява, а да образова и съдейства. Успоредно с това законите дават много възможност за различни стимули – най-често сериозни данъчни облекчения. Акцентът върху съвместната работа с частните собственици на недвижими културни ценности, посоката към даване на съвети и препоръки, а не на забрани, е основен акцент в законите на много държави, като например Холандия или Чехия.

Какъв е подходът в България?

В България основната дейност на НИНКН и Министерство на културата е да дава становища, що се отнася до културните ценности. Иначе казано, ако искате да правите нещо по своята къща, получавате одобрение или отказ. Съвет или препоръка кой е най-добрият вариант за реставрация – или дори предложение кой е най-добрият специалист в България в съответния архитектурен стил обикновено липсва. Хората не получават помощ от НИНКН, а само забрани. Тук не  коментирам дали причината е малкият състав на НИНКН или нещо друго.

Що се отнася до финансирането – подходът на немското НПО е много по-честен, тъй като да се използват държавни пари за реставрации на частни сгради е поредната възможност за корупция. Трябва да сме наясно и също, че всяко създаване на държавна институция, която да се грижи за даден обществен проблем, намаля шанса и стимулите свободните, независими от политически фигури и политическо финансиране, граждани да създадат организация, която да предложи решение за този обществен проблем.

Примерът на САЩ

Особено интересна е и политиката на САЩ. За да прескочим първичните коментари у нас, които често чувам – да, САЩ има богата история, да, в САЩ има много сгради, които заслужават опазване и са ценно културно наследство. Всъщност, ако се коментират частните сгради, то общо взето периодът, в който са построени частните сгради, които са оценени като културно наследство в България и в САЩ, са почти едни и същи – основно от 19-ти и първата половина на 20-ти век.

В САЩ всеки има право да направи предложение дадена сграда да влезе в техния списък на културно наследство. В същото време даден обект не може да бъде обявен за културна ценност, ако собственикът не е съгласен с това. А дори даден обект да попадне в Националния регистър на исторически места, то собствениците отново имат свободата да се разпореждат свободно с него. Всъщност, най-често основните законови ограничения са свързани повече с местните градоустройствени регулации. Предлагат се редица данъчни стимули за поддържането на сгради в историческия списък – както на щатско, така и на федерално ниво.

Независимо от тази доста свободна политика и липса на забрани, САЩ не може да се оплаче от липса на добра поддръжка на сгради културно наследство. Същото може да се каже и за други държави с доста либерални закони, насочени към индивидуалната свобода и избор, като Швейцария, Германия, Холандия и др.

В крайна сметка…

Разбира се, по света има и държави, в които законите са по-строги и ограничаващи – например Франция, Дания, Италия и други. Но това не означава, че там няма унищожени културни ценности, или пък такива, които се реставрират или управляват по спорен начин (например реставрацията на Катедралата в Шартр, или поставянето на грозна чешма върху антична чешма в Помпей).

Темата е много по-сложна, но движение в посока повече свободната частна инициатива, чрез повече диалог с експерти, съвети от професионалисти и образование, най-вероятно е по-правилният подход, в сравнение с това да се надяваме, че забраните на държавните институции ще решат всички проблеми.