В банята ни често настъпват промени. Сменят се четките за зъби. И притежателите им. Освен тази на сина ми и моята, през етажерката в банята ни преминават сини, зелени, виолетови, дори червени, но никога розови четки за зъби. Е, вече си имаме и такава. На неговата първа сериозна приятелка

Зарадвах се, защото с появата й нечовешките мъки са на път да приключат, пише Боряна Гидикова в Жената днес. 

Той е на 17 – красив, вълнуващ, умен, интересен, забавен, емоционален, възпитан, сърдечен, добър, състрадателен, съобразителен, мил, приятен, но… само ако поиска. Нямам приятел или член на семейството, който да не се чуди какво толкова се оплаквам от това “прекрасно дете”. Освен това: „Ти с толкова отсъствия, пътувания, що гаджета смени, квартири, дори държави, какво искаш, пак оцеля детето…” С две думи, нямам право на възражения.

Отглеждам го сама, ако не броим летата при баба на морето. Вижда баща си 2-3 пъти в годината, защото на таткото за толкова му стигат времето и акълът. Аз нямам избор. Така съм решила. Да бъда до него, да работя много, да има всичко, от което се нуждае,

да се отказвам от всеки човек, който не го приема и не го харесва,

да го защитавам на всяка родителска среща, въпреки че вкъщи съм готова да му избия зъбите, да ходя с него пред обществен съвет, където да слушам как умело сите ги лъже, че е осъзнал вредите от употребата на марихуана… Мога да изброявам още много наглед очевидни саможертви и геройства.

Моят син обаче е повече от саможертва, повече от най-големия връх, който някога съм изкачвала или ще кача, повече от най-големия успех, заплата, награда, моят син е любов.

Той е най-добрият ми приятел. С него имаме вечери, в които всеки пуска по едно любимо парче от you tube и така, докато ни писне. Той чете повече от мен, а последният филм, на който ходи със сладкото момиче с розовата четка, беше от поредицата „Монти Пайтън”. Е, как да не я харесвам после.

Но точно той често ме кара сериозно да се замисля на коя греда да се обеся. Най-мразя сутрините.

Предпочитам да му се обадя от моята спалня на мобилния, за да го събудя,

защото преките опити водят до катастрофа. Обикновено си е легнал след 2 и в 6.30 е почти невъзможно да се събуди отраз. Аз също не съм от най-приятните рано сутрин и у нас настъпват вселенски войни с мятане на чехли, крясъци, тръшкане на врати, и то така, че и последният останал заспал в блока да се стресне яко. Горкото ни куче задължително се скрива под масата в най-закътания ъгъл и трепери като лист. Аз побеснявам поетапно – на петнайстия път, когато го подканям да побърза, защото вече е откровено закъснял за училище, той започва да си суши косата с моя сешоар, да чати с приятели, за да се уговорят за ски или пък отново е заспал…

Кръвното ми се качва на 200 безотказно, искам да строша гардероба в главата му (веднъж почти успях), започвам да истерясвам нечовешки, превръщам се в психясала годзила и хвърлям, удрям каквото и където сваря, крещя и пищя и го изритвам със сетни сили.

Забравям да му дам сандвича, който с едно око, но старателно съм сглобила за закуска. После следва рев, самообвинения, мъка страшна, а трябва да се събера и да отида на работа в приличен вид и с подобаваща мотивация. И това е почти всяка сутрин. Представете си сега физиономията на мъжа, който спи в леглото ми. Найс, а?

Леност, граничеща с перманентно полусънно състояние, е обзела моя пубертет в последните 4 години от живота му. Няма сила на земята, която да го накара да отвори учебник, да напише домашно, да си оправи стаята, да разходи кучето за повече от 5 минути зад блока, да изхвърли боклука, да спре да пуши в стаята си и да спре да се напушва в голямото междучасие. Последния път, когато пак ходих в училището му, прекарах 2 часа в директорския кабинет, почти решена да се съглася да го изключат, защото не е стъпвал там от 2-3 месеца. Една учителка ме срещна в коридора и ме посъветва да го помоля да не се напушва преди час, защото бил толкова готин и умен, че при минимум адекватност в часа би изкарал поне четворка.

Аз знам защо е така. Защото не му е интересно, защото никой освен мен не изисква, защото го мързи и е по-лесно, защото, разбира се, има хиляди други по-важни неща за вършене от тези, които трябва да се вършат.

Защото няма авторитети, защото всички псуват държавата,

общината, даскалото, полицията, защото е объркан кое е добро и кое е лошо, защото сме изгубени в превода на нашите отношения. Защото му е трудно с истерична майка, свръхвзискателна, перфекционистка, амбициозна, мечтаеща за него и заради него.

И какво като знам. Не ми помага.

Приятели, приятели-психолози, приятели, минали по този път на родителството на пубертет, всички те ми казват, че ще му мине, ще се събуди, ще се справи и дори много готин човек ще вземе да стане. Да, ама дотогава може и да съм се обесила. Защото се ужасявам, страхувам, негодувам, не се отказвам да го мотивирам, да говоря с него, да се карам и да се сдобрявам, защото не искам да ви описвам какво ми е в главата и колко е страшно въобще в главите на майките. Осъзнавам колко съм прегряла и как го натоварвам с прекалено големи очаквания, но не знам как да е иначе.

Инструменти за овладяване на ситуацията не ми останаха. Как да му кажа: недей да играеш или да чатиш на компютъра до късно, като години наред му взимах кабела и го криех за наказание, а сега най-много да ми се изсмее. Без джобни? Веднага се сещам за няколко начина, непозволени от закона, по които ще си ги набави. А и перманентните ми отсъствия ме принуждават да му оставям пари поне за храна, а и за всеки случай. Да, тази година ще мине без ски ваканция. И пак протестира, недоволства и се репчи, защото той един спорт само бил обичал и аз как може да го лишавам от него! Е, не че помага особено това наказание. Още има учебници, които тази учебна година не са отваряни, а сме вече края на март.

Пиша си двойка като майка на пубертет. И на него пиша двойка като пубертет, защото… айде, моля ви се, и клишето. Да беше измислил нещо по-така, оригинално и изненадващо. А то и той като всички пубери, блее и се пилее някъде из нищото.

Докато не се появи любовта. Неговата любов. Вече са двойка, за щастие. Милият не знае на кой свят е, но се събуди. Не знам какво е сънувал, но сега е друг. Живее му се някак си. Стискам му палци да се вдъхнови, да преброи всички звезди на небето, да преброди света, за да я последва, да мечтае с нея и да измисли нови теореми за човешките взаимоотношения. Има надежда и да ви кажа бях сигурна, че любовта ще го спаси. Е, няма да е моята, но по-щастлива няма да съм. Защото синът ми е любов.