Министърът на здравеопазването проф. Николай Петров разпореди спешни паралелни проверки в ЦСМП – София, УМБАЛСМ „Пирогов“ и УМБАЛ "Александровска".

Причината е изпратено до него отворено писмо от г-жа Евелина Добрева по повод смъртта на съпруга ѝ на 16.02.2017 г.  По-рано днес министърът проведе среща с г-жа Добрева, която подробно го запозна с обстоятелствата около случая, предаде Канал 3. 

Министър Петров очаква в началото на следващата седмица доклада от паралелните проверки, за да бъдат предприети всички законови действия, в случай на установена вина. В отвореното писмо съпругата задава множество въпроси около реакцията на три лечебни заведения.

Ето как тя описва случая: 

"Денят е 16 септември 2017 г., събота следобед. Съпругът ми Спас Добрев получава криза – диша все по-трудно. Измервам кръвното му: 80 на 40, давам му айрян, кола, но промяна няма. 

Наистина той има заболяване с предполагаема диагноза „Миелодиспластичен синдром” и от октомври 2016 г. почти всеки месец му преливат кръв. Последно му преляха на 14 септември в УМБАЛ „Св. Ив. Рилски” и изследването на 15 септември показваше хемоглобин 85. Правя това уточнение, защото е свързано с последвалите събития. 

В 16.20 се обадих на телефон 112, обясних, че съпругът ми не може да диша, казах колко е кръвното му налягане и помолих възможно най-бързо да изпратят линейка. Стоях на балкона в очакване на екипа, вярвах, че всеки момент ще дойде... Съпругът ми се бореше за всяка глътка въздух. Бях безсилна и безпомощна. Чаках! 

След 20 минути – 16.40 позвъних отново на 112. Отговориха ми, че е предадено на Бърза помощ и те вече ще решат кога да изпратят екип. Казах, че състоянието на мъжа ми се влошава, че страшно се мъчи, помолих да ме свържат с медицинско лице. Отговориха, че те ще предадат. Отново чаках, съпругът ми пред очите ми умираше, водеше борба за всяка глътка въздух. 

В 16.55 позвъних отново на 112, казаха ми да чакам да се свържат с Бърза помощ, но след дълго слушане на мелодията ми отговориха, че нямат връзка. 

В 17.06 минути позвъних и настоятелно поисках телефон на медицинско лице, за да обясня, колко тежко е състоянието на съпруга ми, молех се за помощ. Отговориха ми, че те не могат да ми дадат телефон, но да запиша номер, откъдето е възможно да ми предоставят такъв. Веднага позвъних, беше оператор на Виваком. Дадоха ми номер на Институт „Пирогов”. Свързах се веднага, но отговорът беше: 

„О, ние нямаме линейки за домашни посещения”. 

Не можех да повярвам, че в столицата на България, в европейската столица София, в 21-ви век един човек се нуждае от спешна помощ и няма кой да му я даде. Че можеш така да умираш мъчително без поне някой да направи опит да ти помогне. Сякаш участвах във филм на ужасите… Отново позвъних на 112: 

„Хора, моля Ви, помогнете, изпратете екип, един човек умира в страшни мъки, борейки се за глътка въздух… 

Отново… „Изчакайте на телефона, отново музика… и отговорът: 

„За съжаление още не е насочен екип”! Последното ми обаждане е в 17.30, часа и 10 минути след първото, и тогава ми отговориха, че екипът всеки момент ще тръгне. Отново чаках, не знам колко, защото и аз вече умирах… Видях линейката, дойде лекарката, веднага разбра колко сериозно е положението. Измери кръвното, явно съвсем се стресна, опита се на няколко пъти да му сложи венозна инжекция, но не успяваше… Ужасът продължаваше.. каза ми бързо да викам хора да го смъкнем от третия етаж до линейката… Звънях по телефони, по звънци, лекарката – също… Обади се и на шофьора да дойде да помага. В крайна сметка той доведе хора отвън, качихме го, но тя не беше оборудвана за реанимация… Благодарна съм и на лекарката, и на шофьора на линейката, и на непознатите хора за човещината. Тази човещина щеше да бъде последна за този ден и за следващите. 

Ние живеем в ж.к. „Лагера” и екипът на Бърза помощ прецени, че най-близкото лечебно заведение е „Пирогов”. Веднага го закараха в кардиологичния кабинет. Пред кабинета и вътре нямаше пациенти. Въпреки това ни посрещнаха с думите: „Защо ни го карате, той има ли сърдечно заболяване?“ 

Казах, че има „сърдечна недостатъчност”, носех подредена папка с всичките му епикризи, лабораторни изследвания, скенери, заключения на специалисти и т.н. Обясних, че до преди ден е бил на кръвопреливане в УМБАЛ „Св. Ив. Рилски”. 

„Ами, карайте си го там” – беше отговорът. „Може да му е паднал хемоглобинът, кой знае вчера е бил 85, но днес може да е 30. Не е за нас, вземайте си го, колеги!” 

Лекарката от Бърза помощ възрази, че линейката им не е оборудвана и че пациентът няма да издържи до друго лечебно заведение и ще умре по пътя. 

Отговорът беше: „Че при нас ли да умре…” През цялото време съпругът ми със сетни сили молеше за помощ, за глътка въздух… Молех и аз… Съмнявам се, че изобщо е регистриран като пациент. Няма човек – няма проблем… Това е най-добрият начин да си спестиш обясненията защо не си оказал помощ! 

Изгониха ни от кардиологичния кабинет, а това беше „Пирогов”, това бяха лекари… Но със сигурност не бяха ЧОВЕЦИ. Отново на път… Закараха го в спешно отделение на „Александровска болница”. И там не искаха да направят нищо, мен грубо ме изпъдиха, успях само да чуя, че мъжът ми помоли да му сложат инжекция да умре. След много молби и увещания от страна на лекарката от Бърза помощ, започнаха реанимация или каквото е нужно. Не след дълго една медицинска сестра, може би, излезе и каза на екипа на Бърза помощ: 

„Е, спасихте още един живот, има пулс и дишане, може да си тръгвате, а ние го качваме в реанимацията на втора хирургия.” Към нас, вече беше дошла и дъщеря ни, – „ Това момче ще Ви заведе до реанимацията и там ще Ви кажат какво да донесете и в коя стая ще бъде”. Заведе ни момчето, вратата на реанимацията беше отворена, вътре нямаше други пациенти, освен съпругът ми. Излезе една сестра и вместо „Добър вечер” се развика кой ни е пуснал през този вход, входът за близки е от другата страна… да се махаме, да излезем навън, да мине през двора и в насрещното крило… Това беше последният път, в който, макар и отдалеко, видях съпруга си жив, дишайки равномерно… Няма да описвам как сме се лутали, колко пъти се качвахме по стълби, вървяхме по коридори, търсейки откъде да влезем до втора хирургия, нямаше жива душа, нямаше кого да попитаме. Случайно мина един служител, отивайки на следващия етаж, и ни отключи. Позвънихме на реанимацията и оттам ни креснаха: 

„Ще чакате, какво звъните…” За сетен път ми идваше да изкрещя: 

„Вие хора ли сте или фелдфебели?” Чакахме… По едно време край нас, в чакалнята, някой тичешком вкара в отделението апарат на колела, чухме името на съпруга ми. Пак чакахме… Излезе един мъж, съжалявам, но никой, никъде не носи баджове, за да знам кой кой е и какъв е, и простичко каза: „Моите съболезнования…” „Но от какво – успях да попитам?” 

Отговор: „Не знам, може би от емболия…” До края на живота ми ще ме преследват няколко „Ако”-та: 

Ако ЦСМП беше изпратил линейка навреме? 

Ако линейката беше оборудвана за реанимация? 

Ако в УМБАЛСП „Пирогов”, в спешно кардиологично отделение екипът беше действал, вместо да ни изгони? 

Ако в спешно отделение на УМБАЛ „Александровска болница” не искаха също да ни отпратят, а бяха предприели мерки веднага? Ако в реанимацията бяха положили адекватни грижи, а не да карат апаратура отнякъде?  Въпросите са риторични, отговор не може да има! Съпругът ми почина от Остра сърдечна и дихателна недостатъчност – така пише в Известието за смърт. Но той всъщност почина от Остра недостатъчност на морал, на съвест и от пълната липса на ЧОВЕЧНОСТ. Излишно е да говоря за лекарски дълг, за Етичен кодекс, за Хипократова клетва, за Медицински стандарти и т.н. Те имат смисъл, ако има ЧОВЕЦИ!", пише в писмото съпругата.